Ралик отпи глътка ейл. После още една.
Крут го зяпна. След това изруга.
— И тя ли?
— Да.
Крут пресуши чашата си, бързо си наля пак и се отпусна в стола.
— Богове на бездната. Горкият Крафар. С нея ли работиш по това, Ралик?
— Не.
— Не че ще й трябва помощ…
— Не знам къде е тя, Крут. Не знам какво замисля. Ако изобщо замисля нещо. Нито знам, нито мога да гадая, както и ти.
— Тогава какво правим, Ралик?
— Не променяш нищо, правиш каквото правиш обикновено.
— Обикновено? — изсумтя Крут. — Бавно да мра от глад?
— Имам пари. Достатъчно за двама ни. Скрити са тук-там. — Ралик стана. — Разбирам, че сега покривите нощем са безопасни.
— Освен крадците, дето щъкат като мишки, и един бухал не можеш да видиш. Както казах, Гилдията е на колене.
— Добре. Ще се върна преди съмване. Засега не прави нищо, Крут.
— В това ме бива.
Ралик се намръщи, но не отвърна нищо. Обърна се към прозореца и го отвори.
Нямаше и нужда да казва нещо, ако питаха Крут. Вярно, самия него го биваше в неправенето на нищо. Но не и Ралик Ном. Него изобщо не го биваше в това. „О, това ще е забавно, и още как.“
Мърморенето го преследваше по тъмната уличка — гърлени звуци, които излизаха от двайсетина зъбати усти, изплезени езици, изпънати устни. Очи се въртяха и бляскаха в сумрака. Искарал Пъст, маг и Върховен жрец на Сянка, се озърташе през рамо и правеше гримаси на богомолците си. Ругаеше ги и се кискаше. Плезеше им се. Зъбеше се и пулеше очи.
А плашеше ли ги това? Не! Тъкмо напротив, ако можеше да повярва човек на такава лудост. Дращеха към него, стиснали в лапи плячката си от нещастните жертви по пазарите, лицата им се гърчеха като при болка от запек или нещо също толкова ужасно. Вбесяващо!
— Нищо, нищо, забрави за тях. Имам си задачи, мисии, важни дела. Работа имам да свърша.
И забърза отново, газеше през сметта и чуваше съществата зад себе си — газеха през същата смет. Спираше при всеки проход между къщите, озърташе се по улиците и притичваше към следващия вход. След него бок’арала се скупчваха, поглеждаха насам, поглеждаха натам и хукваха да го догонят.
Той изведнъж се закова на място. Миг по-късно звукът от хлъзналите му се пети се повтори от безчет нокти, заорали в камъните. Искарал Пъст се хвана за косите и се завъртя. Всички бок’арала стояха наведени, притиснали възлестите си юмруци в малките си черепи.
— Оставете ме на мира! — изсъска им той.
Отвърнаха му със съскане.
Той ги заплю.
Те го изпръскаха със слюнка.
Заудря се по главата.
Те също заблъскаха главите си с юмруците, пълни с дрънкулки и смачкани плодове.
Присвил очи (присвил очи!), Искарал Пъст бавно застана на един крак. Видя как бок’арала се залюляха, и те застанали на един крак.
— Богове на бездната, всички съвсем са полудели!
Обърна се и погледна ядосано тромавия осмоъгълен храм на петдесет крачки по улицата, вдясно. Стените му представляваха хаотична гмеж от ниши и безформени ъгли, истинско изобилие от сенки. Искарал Пъст въздъхна.
— Новото ми обиталище. Скромен бордей, но ще ми свърши работа. Мисля да го оправя, разбира се, когато има време. О, обичаш златни прибори и копринени кърпички, нали? Просто някои нещица от посъбраното от мен тук-там, но съм доволен. Паяци? Не, никакви паяци тука, о, не. Просто не се разрешава. Гадни същества, да, отвратителни. Никога не се къпят. Гадни.
Зад гърба му запя нечленоразделен хор.
— О, тях ги остави. Виж, родата на бившата ми жена — ако знаех, ами да, разбира се, че изобщо нямаше да й скоча, ако се сещаш какво имам предвид. Но така е то — ожениш се и накрая ти се качи на врата цялата семейна менажерия. И макар тя да се омете вече, тая суха коруба с щръкнали във въздуха крака, е, признавам, чувствам се отговорен за нещастните й близки. Не, не, тя изобщо не приличаше на тях. По-лоша беше всъщност. Признавам, че се бях побъркал за малко. Безумието на младостта, предполагам. Кога се оженихме ли? Ами четири-пет години вече, м-да. Само че все едно е било цял живот и толкова се радвам, толкова се радвам, че свърши. Още винце, миличко?
Усмихнат, Искарал Пъст пое към храма.
Тънещи в сенки стъпала водеха към тънеща в сянка площадка под нащърбения каменен трегер; о, всичко бе направено много добре. Двукрилата врата беше огромна, истинска порта почти, облицована с лъскав бронз, с огромния барелеф на връхлитащи Хрътки. Великолепен вкус! Предадено с любов, целият този озъбен ужас.
— Да, вратите са моя идея, от моята ръка всъщност… шегичка. Пана, скулптура, портретура, карикатура, керамикатура… керамика имам предвид, просто използвах техническия термин. Само погледни тази погребална урна — прелестна е, да. Тя е вътре. Възлюблената ми починала. Починалата ми възлюблена, блаженопочившата ми, хи-хи — о, да й сгъна крайниците не беше лека задачка, да ти кажа, едва я побрах вътре. Знам, трудно е да се повярва, че е вътре, в урна не по-голяма от делва за вино. Много умения притежавам, да, както е редно за най-славния смъртен слуга на Върховен дом Сянка. Но ще ти кажа едно — тя много се бори, докато влезе вътре!