Стражът се засмя.
— М-да, не е останало много от стената Джадроуби. Само тази порта и тя се използва от крадци и тям подобни. Хайде, вече е близо.
Храмът на Бърн беше преживявал и по-добри дни. Голите варовикови стени бяха покрити с графити, четвъртити молитвени списъци, овални магически знаци и странни символи. Тук-там — груби проклятия, или поне така подозираше Маппо, ако можеше да се съди по усилията да ги заличат. Смет беше задръстила плиткия ров около основите и из нея щъкаха плъхове.
Стражът го поведе покрай стената и надясно. Излязоха на малко по-широка улица. Площадката пред каменните стъпала на официалния вход на храма бе залята до глезените от дъждовна вода. Маппо огледа всичко това доста обезсърчен.
Стражът, изглежда, забеляза разочарованието му и каза:
— Да, култът увяхва. Твърде дълго е спала, предполагам. Знам, че не ми е работа да питам, но какво търсиш тук?
— Не съм сигурен — призна Маппо.
— Аха. Е, Бърн да те благослови тогава.
Стражът се обърна и пое обратно по пътя си, явно към уличката с двата трупа. Споменът за тях бе останал в ума на Маппо и го загложди. Беше успял да зърне малко от загадъчните рани по тялото на втория. Жестоко, наистина. Де да можеше да има край на такива неща, да. Истински, благословен мир.
Нагази в локвата пред двукрилата врата.
Крилата се отвориха още преди да е почукал.
Пред него стоеше изгърбен мършав мъж с тъжно лице.
— Трябваше да знаеш, Маппо Рънт от Трелл, че това не можеше да продължи. Застанал си пред мен като откъснат крайник и всичко, което се излива от теб, зацапва ефира, поток, който сякаш няма край.
— Ще има край — отвърна Маппо. — Когато го намеря отново.
— Той не е тук.
— Знам.
— Нима си готов да вървиш през жилите на земята, Маппо Рънт? Затова ли дойде до този храм?
— Да.
— Избираш най-гибелно опасен път, Маппо. Отрова има там. Жесток студ. Лед, зацапан с чужда кръв. Вятър има, който вие с безкраен предсмъртен вой. Мрак има и е непрогледен. Скръб има, повече, отколкото дори ти би могъл да понесеш. Уязвима крехкост и неща неподатливи. Тежести, на които дори такъв като тебе не би могъл да устои. Ще извървиш ли все пак Пътя на Бърн, Маппо Рънт?
— Длъжен съм.
Тъжното лице стана още по-тъжно.
— Така си и мислех. Можех да направя списъка си от предупреждения още по-дълъг, знаеш ли. Можехме да останем на местата си до края на нощта, ти в тази мокра локва, аз тук, и да редя зловещите подробности. И пак, в самия край, щеше да кажеш: „Длъжен съм“, и щяхме да сме си загубили времето. Аз прегракнал, ти — заспал прав.
— Казваш го, все едно съжаляваш, жрецо.
— Може и да съжалявам. Беше много поетичен списък.
— Тогава непременно го изреди в цялата му пълнота в записките си в дневника за тази злокобна нощ.
— Идеята ми харесва. Благодаря ти. Хайде, влез, обаче си изтрий краката. Но побързай — подготвяме ритуала, откакто корабът ви пристигна.
— Широтата на знанието ти е впечатляваща — отвърна Маппо, наведе се и влезе.
— О, да. Хайде, последвай ме.
Къс коридор, капещ таван, широк наос, разкъртен и мръсен мозаичен под, след това — по втори коридор, този път обграден от ниши, всяка приютила светиня — безформени буци сурова руда, кристали от бял, розов и лилав кварц и аметист, звездни камъни, кехлибар, мед, кремък и вкаменено дърво и кости. В края на този проход коридорът се отваряше в по-широка главна камера с колонада и тук, подредени в две редици, чакаха послушници, всеки облечен в кафяв халат и вдигнал високо горящ факел.
Когато Върховният жрец поведе Маппо между редиците, послушниците запяха монотонно на някаква загадъчна реч.
На мястото на олтара в другия край на залата в пода имаше цепнатина, сякаш самата земя се беше разтворила под олтара и го беше погълнала с подиума, на който е стоял. От пукнатината се виеше лютив горещ дим.
Върховният жрец с тъжното лице пристъпи до самия ръб, след което се обърна към Маппо.
— Портата на Бърн те очаква, трелл.
Маппо се приближи, надникна долу.
И видя разтопена скала двайсетина крачки надолу, забързана, кипнала огнена река.
— Разбира се — заговори Върховният жрец, — това, което виждаш, не е в нашето селение. Ако беше, Даруджистан щеше да е едно огнено кълбо, по-ярко от слънцето, с всички тези кухини с газ.
— Ако скоча долу, ще се изпека на въглен — каза Маппо.
— Да. Знам какво би трябвало да си мислиш.
— О?
— Бива си го портала.
— Да. Съвсем точно казано.