— Трябва да бъдеш брониран срещу такива сили. Това е ритуалът, за който споменах. Готов ли си, Маппо Рънт?
— Искате да хвърлите над мен някакво защитно заклинание?
— Не — отвърна жрецът, все едно бе готов да заплаче. — Искаме да те окъпем в кръв.
Баратол Мекхар виждаше болката в очите на Сцилара всеки път, щом помръкнеше погледът й в миг на усамотение. Виждаше и как Чаур се държи все до нея, готов да я защити като куче ранения си господар. Щом доловеше, че я наблюдава, тя му отвръщаше бързо с широка усмивка и всеки път той имаше чувството, че нещо го е ударило в сърцето, като юмрук по затворена врата. Беше всъщност изключително красива жена, с онази красота, която те поразява при втория поглед или дори при третия, разгъва се като тъмно цвете в сенките на джунглата. Болката в очите й само задълбочаваше страданието му.
Баратол бе оставил копнежа зад себе си, някъде сред пясъците на Седемте града. Проснати неподвижни тела, насмешлив смях, предрешен като несекващ вятър, гущерче, кацнало като дар на нечия безчувствена, почерняла и застинала длан. Мигове на безумие — много преди безумието на Т’лан Имасс в Ейрън, — когато бе негодувал срещу неумолимото време и как „твърде късно“ бе нещо, което не може да се промени — нито с кръв, пролята в краката на псе, нито с нож, готов да прониже собственото ти сърце. „Твърде късно“ му се хилеше, безжизнено и твърде мъчително, за да има в него някакъв разум.
Тези две думи бяха подели заклинание, крачка по крачка след това бяха прелели в ликуващ ек и се бяха извисили до рев в лагера на нападателите, сред писъците и трясъка на желязо. Извисили се бяха до оглушителен вихър, който бучеше в черепа на Баратол, прииждаща вълна, от която няма къде да се денеш. От „твърде късно“ не може да се избяга. Нашепваше с всяко провалено париране, с всяко неуспешно снишаване пред косящия меч. Избухваше в очите със смъртния удар, изригваше с кръв и разпилени вътрешности. Връхлиташе сред падащите тела. Дращеше послание (все едно и също) по пясъците, по които пълзяха издъхващи мъже.
Навярно беше пял цяла вечност, но не беше оставил нито един жив. О, десетината коня, които бе отстъпил на един керван няколко дни по-късно, дар заради това, че бяха прибрали един полумъртъв воин, че бяха изцерили изгарящата треска, почистили бяха раните му и бяха прогорили забралата инфекция. Не искаха да приемат никакво заплащане за усилията си — нищо не можели да направят против неутешимата мъка в душата му, бяха обяснили, тъй че да искат каквото и да било щяло да е безчестно. Виж, дар — е, това било друго.
В пустинята нищо не прикриваше жестокото лице на времето. Кожата му беше изопната до кокала. Самотното му око прогаряше небето, а зейналата му уста бе студена и безвъздушна като планински връх. Търговците разбираха това. Бяха в края на краищата пустинно племе като всички други. Дадоха му мехове с вода — достатъчно, за да му стигнат до най-близкия гарнизонен външен пост — „Да, това ще им го признаем на мезла, знаят как да строят пътни станции и да ги снабдяват добре. Не връщат никого, приятелю.“
Дадоха му най-силния от конете на разбойниците, чудесно седло, пастърма и сушени плодове. Дадоха му зоб за коня за последните четири дни, а най-накрая му показаха посоката, която да хване, пътеката, която надхитряше смъртта — и да, тя беше единствената.
Смъртта го дебнела, казаха му. Чакала там, отвъд блясъка на огньовете от сушен тор, и когато Баратол най-сетне яхнел коня, жътварят с дългите крака щял да поеме след него, да запее за времето, да запее за неутолимия глад, който никога не секва, не забавя, нищо друго не прави, освен да поглъща всичко по пътя си.
„Когато копнежът дойде при теб, приятелю, не влизай в примката му, защото копнежът е фаталната примамка — озовеш ли се в примката му, ще те влачи, ще те тегли през цялото време, което ти е отредено, Баратол Мекхар, и всичко, до което се докопаш, няма да остава, ще се откъсва от пръстите ти. Всичко, което виждаш, ще тича покрай теб като в мъгла. Всичко, което вкусваш, ще е по-малко от капчица, ще се отцежда от теб мигновено. Копнежът ще те дърпа към костеливата прегръдка на дебнещия и ще ти остане само един-единствен, сетен поглед назад към живота ти — миг на яснота, който може да е само най-горчивият дар от някой неведом бог — и ти ще разбереш, отведнъж, всичко, което си пропилял, всичко, което си оставил да ти се изплъзне, всичко, което си могъл да имаш.“
„Сега тръгвай, приятелю. И се пази от капаните на собствения ти ум.“
Твърде късно. Тези две думи го терзаеха, щяха навярно да го терзаят вечно. Жестоката песен бе изпълнила главата му. Вгледа се в изпитото лице на Чаур. Твърде късно!