Но се беше изплюл в лицето на този ликуващ град. Беше го направил тогава, да. Беше казал „не“ и беше спечелил.
Такива победи бяха неизмерими.
А това бе достатъчно, за да удържи един мъж още малко. Достатъчно, за да му даде кураж да срещне очите на жена, да ги срещне, без да трепне пред онова, което вижда там…
Сред лудуващите хаотични светлини лицата около тях се размазваха. Ехтяха весели песни на местната реч; тикаха в ръцете им с пиянска щедрост делви и стъкленици. Подвикваха им за поздрав, странници се мяркаха, скупчени по стените, ръце ровеха под разбъркани дрехи. Миризмата на секс бе навсякъде…
Сцилара се смееше.
— Водиш ни на крайно необичайни места, Баратол. Тази улица те привлича, нали?
Чаур беше зяпнал най-близката двойка с увиснало чене и поклащаше неволно глава в ритъм с отмерените им тласъци.
— Богове на бездната — измърмори Баратол. — Не обръщах много внимание.
— Само така казваш. Разбира се, ти беше на кораба много дълго, съвсем сам, бих се обзаложила, освен ако Спайт не е решила да…
— Не — сряза я той твърдо. — Спайт не реши нищо такова.
— Е, значи градът зове с всичките си плътски наслади! Точно тази улица всъщност…
— Престани с това, моля те.
— Не може да си мислиш, че ще те облекча аз, нали, Баратол?
Той направи гримаса и примижа към Чаур.
— Това го притеснява…
— Не! Възбужда го, а и защо не?
— Сцилара, той може да има тяло на мъж, но умът му е на дете.
Усмивката й повехна и тя кимна замислено.
— Знам. Неловко е.
— По-добре да се махнем оттук — каза Баратол.
— Прав си. Хайде да си намерим къде да вечеряме — можем да съставим планове там. Но проблемът няма да отпадне, подозирам — той улови миризмата в края на краищата.
Застанаха от двете страни на Чаур, обърнаха го и го поведоха извън улицата. Отначало той се възпротиви, но все пак тръгна. Включи се в близкия пиянски хор с гърлени безсловесни звуци, които изобщо не се връзваха с нестройната бездруго песен.
— Ние наистина сме изгубените, нали? — заговори Сцилара. — Трябва да си намерим цел… в живота. Да, ще обсъдим най-голямата си слабост, нали? Остави какво ще правим утре или вдругиден. Какво да правиш с остатъка от живота си, виж, това е ценен въпрос.
Той простена.
— Сериозно. Ако можеше да имаш нещо, каквото и да е, Баратол, какво би искал да е то?
„Втори шанс.“
— Няма смисъл от този въпрос, Сцилара. Ще се примиря с една ковачница и добра дневна работа, ден за ден. Ще се примиря с един почтен живот.
— Значи ще започнем оттам. Списък на необходимите задачи. Оборудване, място, такси на Гилдията, всички тези неща.
Стараеше се много и той го разбираше. Стараеше се да задържи собствените си чувства по-надалече за този миг, за всеки следващ миг, колкото е възможно по-дълго.
„Не приемам заплащане, Сцилара, но ще приема твоя дар. И ще ти дам в отплата.“
— Добре. Със сигурност мога да се възползвам от помощта ти във всичко това.
— Хубаво. Виж, там има някакъв двор с маси, виждам и хора, които се хранят. Можем да постоим до някоя маса, докато нещастният глупак на нея напусне. Едва ли ще чакаме дълго.
Бленд отдръпна босото си стъпало от слабините на Пикър и бавно се изправи в стола си.
— Бъдете дискретни — прошепна им, — но хвърлете поглед на тримата, дето влязоха току-що.
Пикър се намръщи.
— Винаги ли трябва да ме караш да се чувствам неловко на публични места, Бленд?
— Не ставай глупава. Пламнала си…
— От неудобство, да! И виж Анци — лицето му е като на сварен рак.
— Той винаги е така — отвърна Бленд.
— Нямам нищо против — измърмори Анци и облиза устни. — Нищичко против нямам за тия, дето ги вършите двете, публично или в любимата ви стая, онази с тънките стени и скърцащия под, и лошо затварящата се врата…
— Която ти уж трябваше да оправиш — сопна се Пикър, чак сега извърнала се да хвърли поглед на новодошлите. Трепна и се присви над масата. — Богове на бездната. Оня с прошарената коса ако не ми изглежда познат…
— Опитвам се да я оправя, честно. Работя по нея непрекъснато…
— Работиш ти, с едното око на цепнатината — сряза го Бленд. — Мислиш, че не знаем, че си там? Потиш се и пъшкаш, докато…
— Млъкнете — изсъска им Пикър. — Не ме ли чухте? Казах…
— Прилича досущ на Калам Мекхар, да. — Анци замушка с ножа си пилето в средата на масата. — Но не е Калам, нали? Прекалено е висок, много по-едър и по-дружелюбен на вид. — Намръщи се и подръпна мустак. — Кой предложи да вечеряме тука бе?
— Онзи бард — отвърна Пикър.
— Нашият бард?
— До края на седмицата, да.
— Той го препоръча?
— Каза, че би трябвало да вечеряме тука, това каза. Препоръка ли е? Може би да, може би не. Той е странен тип. Все едно, каза, че ще е отворено до съмване.