— Това е за вас — сопна се тя. — И не играя повече, колкото и бакшиш да ми давате. Мислите, че не мога да го схвана това ли? Две жени и един мъж тука, една жена и двама мъже там! Всички сте отвратителни и като кажа сега на управителя… Е, да изгони такива като вас няма да ни навреди хич, нали? — Врътна се, вирна нос и с впечатляваща бързина се шмугна в недрата на заведението, вероятно там, където клечат управителите, изнервени и намусени, както е обичайно за породата им.
Тримата малазанци дълго мълчаха, зяпнали странната бутилка.
Най-сетне Пикър облиза устни и попита:
— Мъжко или женско?
— Женско — каза Анци с тънък стържещ глас, все едно го бяха стиснали за топките. — Би трябвало да мирише… сладко.
Бленд се покашля.
— Те току-що спечелиха битката, нали?
Пикър я погледна и изсумтя:
— Направо ни заклаха.
Анци простена:
— Трябва да го изпием, нали?
Двете кимнаха.
— Е… аз веднъж налетях на цяло отделение от Пурпурната гвардия…
— Падна от едно дърво…
— … и оживях. А веднъж се изпречих на нападащ див глиган…
— Не беше див, Анци. Беше любимият нерез на Тротс, а ти изгрухтя точно като свиня.
— … и в последния момент скочих право върху него…
— Той те натресе в една стена.
— … тъй че ако на някой тук му стиска да започне, това съм аз. — След което посегна за бутилката „Кворлско мляко“. Спря да огледа печата на запушалката. — Зелено морантско. Евтиния. Става.
Обичайната доза беше напръстник. Продаваха го изключително на жени, които искат да забременеят. Може би действаше, може би — не. Може би трябваше само да порази тялото така, че да поискаш да забременееш — каквото и да е, само не вкуса на това.
Пикър извади бяла кърпа и я развя над главата си. Трябваше да им предложат стаи веднага, поне една седмица престой, вече беше сигурна. „Нас, мезла, току-що ни смазаха от бой. Богове, крайно време беше да срещнем хора, които си струва да познаваш.“
„Заради което почти си струва да пиеш кворлско мляко.“
Анци отпи глътка и остави бутилката. И моментално приключи. Рухна, все едно е останал без кокали, главата му изпращя на камъните.
„Почти си струва.“ Въздъхна, посегна към бутилката и каза на Бленд:
— Добре, че кракът ти е кастриран, скъпа.
— Да не искаш да кажеш стерилен?
— Не съм толкова луда — отвърна Пикър. — Погрижи се да обещаят да ни наемат карета, преди да пиеш, Бленд.
— Ще. До утре, миличко.
— Аха.
Старата обиколи по ръба, приковала ту едното око, ту другото в странното привидение, завихрено над подиума. Чародейната сила на Висшия алхимик беше сладка и опияняваща като прашеца на мака д’баянг, но онова, което лъхаше от демона, беше мръсно, чуждо… и все пак не толкова чуждо, колкото трябваше да е, знаеше Великият гарван. Не и за нея и породата й поне.
— Много си смел — каза тя на Барук, който стоеше срещу подиума, скръстил ръце. — А силата ти и волята ти са доста впечатляващи.
— Благодаря — отвърна Висшият алхимик, примижал към демона, който бе призовал и след това пленил. — Разговорите ни бяха… доста просвещаващи. Разбира се, това, което виждаме тук, не е истинско физическо проявление. Душа, мисля, откъсната от телесната си същност.
— С очи от нефрит — отбеляза Старата, отворила клюн в безмълвен смях. Поколеба се, след което попита: — Какво ти каза то?
Барук се усмихна.
От полицата над камината Чилбаис изхъхри подигравателно и направи няколко неприлични жеста с късите си ръце.
— Това там трябва да го заковеш на стената — изсъска Старата. — Или поне да го отпратиш в комина и да не ми се мярка пред очите.
Барук заговори все едно, че не беше чул оплакванията й.
— Тялото му наистина е много далече оттук. Даден ми е образ на плътта — човешка, доколкото мога да преценя, което само по себе си е доста необичайно. Успях да пленя душата благодарение на повишеното й медитативно състояние, при което отделянето от телесното е почти абсолютно. Едва ли същинското тяло вдишва повече от десет пъти на камбана. Изключително духовен индивид, Старице.
Великият гарван отново насочи вниманието си към привидението. Огледа нефритените очи, обърканото чиле влакънца, което пулсираше като сърце, и заключи:
— Значи знаеш.
— Да. Демонът е от селението на Падналия. Рожденото му място.
— Медитира, казваш. Търси своя бог?
— Така изглежда — промърмори Барук. — Посяга, опипва… отдръпва се уплашено.
— От терзанието, от свирепия пожар на болката.
— Ще го върна у дома, скоро.
Старата разпери криле и подскочи на плочите. Кривна глава и прикова с едно око Висшия алхимик.