— Това не е просто любопитство.
Барук примигна, после извърна очи.
— Имах гост, съвсем наскоро.
— Наистина?
Висшият алхимик помълча, след това поклати глава.
— Почти.
— В стол ли седеше?
— Е, сега, това едва ли щеше да е уместно, Старице.
Тя се засмя.
— Сенкотрон.
— Моля ти се, не се прави на изненадана — каза Барук. — Господарят ти е напълно в течение за такива неща. Кажи ми къде са другите?
— Другите?
— Боговете и богините. Онези, които се свиват от страх всеки път, щом Сакатия бог се покашля. Толкова нетърпеливи са за тази война, стига да се бие някой друг. Подобни обвинения не могат да се предявят към твоя Господар. Не знам какво е предложил Сенкотрон на Аномандър Рейк, но ще е добре да предупредиш господаря си, Старице. Със Сянката нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо!
Великият гарван гракна:
— Колко вярно, колко вярно. — И забеляза, че той на свой ред я изгледа с нарастващо подозрение. — О, Барук, хората вдигат каменни стълбове, един след друг, само за да ги събарят после един подир друг. Не е ли винаги така? Копаят дупки само за да ги запълнят отново. Колкото до нас, Великите гарвани, е, ние строим гнезда само за да ги разпердушиним на следващия сезон не за друго, а защото безумният гущер в черепите ни го иска. Виж своя демон на подиума. Нищо не струва да си духовен, след като плътта е това, което вечно крещи за внимание. Тъй че върни го, да, за да може да започне да изцерява всички скъсани сухожилия — докато другарите му виждат отдалечеността в погледа му и се чудят, и копнеят да намерят същата отвъдност за себе си, каквито глупаци са всички… Призова ли го да се моли по-упорито, Барук? Така си и помислих, но няма полза, казвам ти, а кой може да прецени по-добре от мен? И помисли над това: моят господар не е сляп. Никога не е бил сляп. Стои пред един извисен камък, да, и иска да го види срутен. Тъй че, стари приятелю, гледай да си на безопасно разстояние.
— Как?
— Върни тази душа у дома. Погледни към заплахата, която в този миг се промъква в нощта, която много скоро ще дръпне нишките на най-висшите ти прегради — да възвести идването си, да, да покаже своето… отчаяние. — Подскочи към близкия перваз. — Колкото до мен, трябва да си тръгвам, да, да размахам криле колкото може по-бързо.
— Момент. Старице, ти се задържа, защото търсеше нещо. И изглежда, си го намерила.
— Намерих го — отвърна тя и изграчи отново.
— Е?
— Само потвърждение, да облекчи ума на господаря ми.
— Потвърждение? Ааа, че Сенкотрон е казал истината.
Последва трети грак откъм прозореца — тройките бяха за предпочитане пред чифта, не че Старата беше суеверна, разбира се — но ако бяха само два, то трети щеше все някъде да прозвучи, а дали това нямаше да е за нейна сметка? Няма да го бъде това, о, не!
— Сбогом, Барук!
Скоро след като Барук затвори прозореца след тая мазна проскубана черна кокошка, Чилбаис вдигна глава и кресна:
— Тя иде! Иде!
— Да — въздъхна Барук.
— Убийствена жена!
— Не и този път, дребосък. Отлети при Дерудан, и то бързо. Предай й от мен, че онази, която някога ни преследваше, се е върнала. Да обсъдим някои неща. Освен това, Чилбаис, покани Дерудан да дойде при нас колкото може по-скоро. Тя ще разбере необходимостта, сигурен съм.
Чилбаис скочи (е, почти падна всъщност) на пода, после нагази в жарта и изчезна в комина.
Барук погледна навъсено призования демон, който все така се въртеше над подиума. После с едно махване на ръката освободи духа и пред очите му завихрената енергия се стопи и угасна. „Върви си у дома, изгубен. С моята благословия.“
След това се изправи и се обърна към стената, през която щеше да премине тя.
Воркан.
Вече не се боеше от нея.
Не, ужасът, който изпитваше, по-скоро бе свързан с причината за идването й. Колкото до самата Господарка на убийците, той имаше адски много жестоки въпроси към нея.
„Ти изби другите, жено. Всички освен мен и Дерудан. Да, само ние тримата останахме. Само трима.“
„За да спрем, ако можем, връщането на Тирана.“
„О, Воркан, ти събори твърде много камъни в онази нощ.“
Трябваше ли да помоли за помощ Аномандър Рейк? Богове подземни, беше толкова близо до предложение, колкото можеше да е, стига да бе разбрал възможно най-сигурно Старата — поне по този въпрос. А ако избереше да приеме това предложение, трябваше ли да каже на Дерудан и Воркан? Как би могъл да не им каже?
Никоя от двете нямаше да е доволна, това беше сигурно. Особено Воркан. И техният крехък (да, твърде крехък щеше да е) съюз можеше да умре още в мига, в който се е родил.
„О, Барук, бъди откровен, бъди честен с тях двете. Помоли ги. Нищо по-просто от това.“