Но още докато гледаше как стената се размива, все едно че се стапя, и как една фигура бавно, предпазливо пристъпва през нея, знаеше, че няма да е просто. Просто нямаше начин.
Само тримата бяха останали вече. Недостатъчно, за да спрат връщането на Тирана. Дори с помощта на Рейк… недостатъчно.
„Което означава, че един от нас ще избере да предаде другите. За да угоди, когато той се върне. Услуга. Спазаряване, за да остане жив, това е по-точно.“
„Един от нас ще предаде другите.“
„Може би Дерудан. Може би тази тук.“
„Богове, може би аз.“
Очите му се втренчиха, без да мигат, в слабо осветения вход на хана „Феникс“. В старите стъпала, в очуканата табела, която все още висеше изкривена над вратата. От около стотина удара на сърцето наблюдаваше влизащите и излизащите — нито един познат досега, сякаш докато го беше нямало, всички, които бе познавал, бяха изчезнали, стопили се бяха и сега там, където бе седял той, седяха непознати и чужди хора. Държаха халби, които някога бе държал той. Усмихваха се на слугините и подхвърляха тъй познати му намеци подир тях, докато те минаваха, поклащайки бедра, покрай масите им.
Представи си, че е вътре, представи си негодуванието, изписано на лицето му, докато гледа тълпата натрапници, нашественици в собствените му спомени, как всички се трупат около него, опитват се да го избутат навън. Навън, към новия живот, който беше намерил, живот, който не беше в хана „Феникс“. Нито дори в Даруджистан.
Връщане нямаше. Беше го знаел през цялото време, поне в ума си, но едва сега, докато стоеше тук, го осъзна напълно — бреме от чувства, толкова тежко, че се чувстваше съкрушен. А не беше ли също толкова вярно, че човекът зад очите му не беше същият като в онези години? Можеше ли да не вижда нещата различно след всичко, което бе преживял, след всичко, което бе видял и изпитал?
Сърцето му туптеше в гърдите. Всяко изтупване, разбираше сега той, идваше и отминаваше, за да не се върне никога. Дори повторението не беше нищо повече от илюзия, заблуждаваща прилика. Навярно бе утешение да се престориш, че механизмът изобщо не се е променил, че всеки пулс и завъртане е същият като другия, че човек може да скача назад и напред в ума си и е все едно къде ще спре, че всичко, което вижда, ще си остане същото. Фиксирано и сигурно.
Грубите камъни на влажните стени. Жълтеникавата светлина, процеждаща се през зацапаните стъкла на прозорците. Дори ромонът от звуци, гласове, дрънченето на калай и печена глина, самият смях, изливащ се навън, щом вратата се отвореше, изливащ се кисел като жлъч, ако питаха Кътър.
Кой беше останал вътре, та да може да го разпознае? Лицата изглеждаха малко по-състарени, раменете малко по-изгърбени, очите обкръжени с набръчканата карта на житейската умора. Щяха ли да светнат, щом го видеха? Щеше ли изобщо да го познае някой? А дори и тогава, след тупанията по гърба и прегръдките, щеше ли да зърне нещо преценяващо в погледите им, нещо, което да обезцвети думите им, отдалеченост, която се увеличава с всеки дъх?
Чу зад себе си съвсем леко изскърцване на ботуш. Завъртя се бързо, приклекна и камите блеснаха в двете му ръце: лявата полувдигната, с върха надолу в гард. Дясната — замахваща за стопиращ удар…
… И непознатият залитна назад с тихо изненадано пъшкане, ножът джалук изскочи изпод наметалото да блокира камата…
Кътър изви китката си и парира, перна с острието китката на облечената в ръкавица ръка и в същото време се хвърли напред… и замахна с камата в лявата си ръка под коленната капачка на противника.
Мъжът отскочи встрани и едва не блъсна Кътър, но той вече се беше хлъзнал покрай него, замахна с двете оръжия към бедрото му, после към ребрата, докато го подминаваше от лявата страна…
Удивително, но тежкият джалук пресрещна всеки удар… и още един голям извит нож блесна в другата ръка на мъжа, за да блокира евентуален удар отзад. Кътър почти падна, за да избегне проклетото париране, задържа се на един крак и метна камата в лявата си ръка право към скритото в сянка лице…
Блеснаха искри и… невероятно — мъжът отби летящата кама.
Вече с нов нож в ръката, Кътър понечи да се хвърли за нова атака… и изведнъж отскочи в отбрана — мъжът вече настъпваше, тежките ножове святкаха в ръцете му като въртящи се мълнии.
Два такива ножа? Два?!
— Чакай! — изрева Кътър. — Стой! Ралик! Ралик!!!
Джалуките спряха. Кръв потече по този в дясната ръка със срязаната китка. Две тъмни очи лъснаха изпод качулката.
— Ралик… аз съм. Кът… Крокъс! Крокъс Младата ръка!
— И аз така си помислих изпървом — избоботи мъжът пред него. — Но бързо премислих. Но… ти си, да. Порасъл си… Богове, наистина ме е нямало дълго.