— Порязах ти ръката… съжалявам…
— Едва ли колкото мен, Крокъс. В Гилдията си вече, нали? Кой те обучава? Не е Себа Крафар, сигурен съм. Тоя стил изобщо не го знам…
— Какво? Не, не Гилдията. Нищо такова, Ралик. Аз бях… чакай, каза, че те е нямало? От Даруджистан? Къде? От колко време? Не и от онази нощ зад дома на Кол? Но…
— М-да, ти си, наистина — прекъсна го Ралик.
— Богове на бездната! Колко се радвам, че те виждам, Ралик Ном! Искам да кажа, ако бях разбрал, че си ти… не трябва да скачаш така на човек отзад. Можеше да те убия!
Убиецът го гледаше мълчаливо.
Изведнъж разтреперан, Кътър прибра камите, след което заоглежда за хвърлената.
— Два такива сатъра — кой друг ще ги използва? Трябваше да се сетя още като видях първия. Наистина съжалявам, Ралик. Инстинктите надделяха. Просто… надделяха.
— Не си се вслушал в предупреждението ми значи.
Старият сърдит тон отпреди години. Но Кътър нямаше нужда да пита: „Какво предупреждение?“ Помнеше го много добре.
— Трябваше — отвърна той и спря да търси с очи. — Наистина, Ралик. Заминах с малазанците, разбираш ли, и с Апсалар. Фидлър, Калам, ние четиримата, за Седемте града. Където всичко се… промени.
— Кога се върна, Крокъс?
— Днес. Тази вечер. — Погледна унило към входа на хана. — Дори не съм влязъл все още. Тук се е… променило — да, тази дума вече започва да ме обсебва. — Зашари отново с очи. — Е, трябваше да го очаквам… Къде, в името на Гуглата, се дяна тая проклета кама?
Ралик се подпря на стената.
— Оная, дето метна към гърлото ми ли?
— Да… толкова съ…
— Съжаляваш, да. Ами, долу няма да я намериш. Пробвай в лявото ми рамо.
— О, тази гъста кръв! Даруджистан и неговите сто хиляди сърца, и всички до едно туптят не за кого да е, а за този пращящ от здраве ведър и прещедър гост на хана „Феникс“! Седнал тук на тази преобилна трапеза — макар че Мийзи би трябвало да се погрижи за този кекав крак — о, не, не моя, въпреки че това би било великолепно, наистина, и далече над обичайното обслужване в ижеспоменатото заведение — без… та докъде бе стигнал Круппе? О, да, без ни един за тягостна компания, с която да разтърси задрямалата нощ! Кажете на далновидния Круппе, сърдечни ми приятели, защо така несъответни са на погледите раздразнени сияйните лица? Не обеща ли Круппе дарове прещедри? Облекчения от тежко бреме? На паниките край? Да пием… о, най-смирени извинения, ще поръчаме още тутакси, това е преуместно обещание, стига някой да реши да вдигне тост за това, за онова, а защо не и за нещо друго!
— Имаме новина — каза Скорч, стъписан от собствените си думи. — И ако просто си затръшнеш плювалника, би могъл и да я чуеш.
— Новина! Ха, та нима Круппе не е самото олицетворение на новината? Детайл, анализ, реакции на простата тълпа на улицата, всичко с едно мигване на окото — и пуфф, на един-единствен дъх — кому е нужно повече? Това ново безумие, което сме длъжни да търпим вече от седмица и всичките петна по дрипавия чул, по които някой си почервенял глупак бълва брътвежите си с какви ли не мръсни клюки, ха, че туй са само дрипи за дрипавия или отривки за отриване на задник, или петна всъщност за попивателни, благословени да са женските им хитрини — Круппе е възмутен от тази възхвала на обстоятелства и съвпадения! Професия, ето, че твърдят суетните контета, сякаш на лаещите хрътки им трябва удостоверение да оправдаят лигавото си джафкане и ръмжене! Къде се дяна изобщо простото благоприличие? Благоприличната простота? Това, което е благоприлично, едва ли е просто — съвсем вярно, докато обратното е отвратно в цялата си щекотлива ирония, не бихте ли се любезно съгласили? Круппе би, понеже той е от любезния тип…
— Намерихме Торвалд Ном!
Круппе примига към Леф, после към Скорч, после — като видя може би собственото си неверие, отразено на лицето на втория — отново към Леф.
— Невероятно! И предадохте ли го, о, ужас, на ужасния космат Гареб Лихваря?
Скорч само изръмжа.
— Сключихме по-добра сделка — заговори Леф и облиза устни. — Торвалд ще се изплати на Гареб, и, сещаш се, за да го направи, трябва да плати на нас за привилегията, нали? Тъй че Торвалд ни плаща и Гареб ни плаща. Плаща ни се двойно!
Круппе вдигна дебел пръст — на който, забеляза той с внезапен смут, имаше петно от нещо неразпознаваемо:
— Момент, моля! Торвалд се е върнал и същевременно ви е подкупил? Защо тогава точно Круппе плаща питиетата тази вечер? Ааа, позволете на Круппе да отговори на собствения си въпрос! Ами защото Торвалд тепърва ще плати на доверчивите Леф и Скорч, нали? Помолил ви е само за една нощ, нали? Една нощ! И всичко ще свърши добре, и прочие!