— Как се сети?
Круппе се усмихна.
— Скъпи глупави приятели, чуе ли Гареб за това — само да научи, да, че сте държали в ръчичките си прословутия Торвалд Ном, ха, ами че вие ще намерите собствените си имена в същия този списък, който държите, което ще ви принуди да предадете самите себе си срещу голямата награда, което няма да ви донесе никаква облага, след като Гареб спипа и скъта на скришно горкичките Скорч и Леф. Ах, какви нещастия предстоят!
— Торвалд Ном ни беше партньор — заяви Леф, въпреки че вече се потеше сериозно. — Честна дума ни даде. Ако пък се отметне от нея… хм, да се бъзикаш със Скорч и Леф хич не е умно, за никого. Тъй че и ти го имай предвид, Круппе, ако речеш да идеш да дрънкаш на Гареб или нещо такова.
— Беру да не дава дано! Круппе не би и помислил за такова нещо, мои прескъпи темпераментни приятели! Нее, страхът на Круппе най-вече се отнася към онези нови дрипи в ръцете мръсни на улични хлапета на всяка пресечка и ъгъл тези дни, такава напаст над Даруджистан! Иженазованите дрипи са нечестиво бързи и зли със злостната си мълва, а кой би могъл да знае множеството на източниците им съмнителни? Круппе се тревожи какво би могла да прогласи утрешната дрипа!
— Тя дано да не прогласи нищо, че… — изръмжа Скорч уплашено и в същото време — войнствено.
— А сега, благословени приятели — каза Круппе и небрежно, но изразително махна с ръце, — да довършим разгрома за тази нощ! Ужасяващо обстоятелство витае. Круппе долавя изумителни събития, неминуемо… неминуеми. Вкус във въздуха, пърхане във вятъра, проблясък в светлината на фенер, трепване във воднистите локви ейл, тупване по стъпалата… изскърцване на входната врата — хо! Фалшиви имена! Ножове — и то в кръв! Лица най-пепеляви и стъписани! Марш да ви няма от масата на Круппе, доскорошни нелепици, чеда на безразборно съешаване. Прескъпа среща предстои!
Ралик се беше подпрял тежко на Кътър. „Богове, ако го бях убил… моят приятел… богове, не…“
Бутна вратата и повлече Ралик вътре.
И видя зад тезгяха Мийзи. Зад нея — Ирилта. А вляво от него, замръзнала на място и зяпнала…
— Сълти! Ралик е ранен — трябва ни стая — и помощ…
И Мийзи вече дърпаше убиеца от ръцете на Кътър.
— Дъх на Гуглата, все едно е шпикован!
— Съжалявам… — почна Кътър.
Но ето, че и Ирилта вече беше при тях, хвана лицето му с ръце, които миришеха на ейл и скълцан чесън. Устните й зейнаха огромни, щом лепна целувка на устата му, езикът й се загърчи вътре като червей.
Кътър залитна назад и се озова в прегръдката на Сълти, която го стисна… стисна го изумително силно след толкова години носене на пълни халби и чинии — толкова силно, че дъхът излезе от дробовете му.
— Ще живее — заяви Мийзи, наведена над Ралик, който лежеше на пода пред тезгяха. — Само да спрем кървенето. Трябва да са му скочили трима-четирима, като гледам. — Изправи се и тупна кървавата кама на тезгяха. Събираше се тълпа, гледаха и Ралик, и чуждестранното оръжие.
— Малазанска е! — изсъска някой.
Кътър се дръпна от Сълти и ги разбута.
— Махайте се! Моя е.
— Твоя ли? — попита Ирилта. — Какво означава това, Крокъс?
— Скочи ми откъм гърба — безшумно, като убиец. И аз при самоотбрана… сгреших… Сигурна ли си, че ще се оправи, Мийзи?
— Ти беше оня мършав крадец преди години, нали? — каза един със странно познато лице, физиономията му се менеше между неверие и обвинение.
— Крокъс, така каза Ирилта — добави мъжът до него. — Направил нещо, когато се спусна Луната, така чух. Съборил някакъв стълб или нещо подобно. Помниш, Скорч, нали?
— Гледам да помня само каквото трябва, Леф. Макар че и други неща се лепят понякога. Все едно, беше джебчия, от момчетата на Круппе.
— Е, да, ама вече не е, нали? — изръмжа Леф. — Вече е убиец от Гилдията!
— Не съм! — викна Кътър. Изведнъж се почувства като смотания хлапак, какъвто беше преди години. Ядосан от това, че лицето му се изчерви, се обърна рязко към Мийзи. — Къде са другите? Искам да кажа.
Мийзи вдигна ръка — зацапана с кръвта на Ралик — и рече:
— Чака те, Крокъс. На обичайната си маса. Върви. Ей — изрева на тълпата, — я му направете път! Сядайте си по масите!
Забъркал беше кашата, да. Великото му връщане. Въздъхна и си прибра камата — отбягваше погледа на Мийзи. А после, когато зяпачите се отдръпнаха, видя…
Там, на обичайната му маса, дребния пълничък мъж с мазната коса и сияйната херувимска усмивка. Мръсните бухнали ръкави, изтърканата лекьосана червена жилетка. Лъскавата стомна на мократа маса, две халби.
„О, Круппе, виж се само. Ако някой никога няма да се промени, това си ти.“