Кътър се озова до масата, смъкна се в чакащия го стол, посегна за халбата.
— Отказах се от старото си име, Круппе. Сега съм Кътър. По ми отива, не мислиш ли? — „Защо ми се плаче тогава?“ — Особено след това, което направих с Ралик току-що.
Круппе вдигна вежди.
— Круппе съчувства, о, да, и още как. Животът залита и залита напред — макар че изключението не е кой да е, а сам Круппе, за когото животът танцува. Удивително как тази истина неуместно гложди толкова много персони. Че може ли пък самото съществуване на някой си да се окаже достатъчно за такава враждебна ярост? Изглежда, може, о, да, най-определено. Винаги ги е имало тия, драги приятелю, за които намигването е обида, усмивката е подигравка. За които самият хумор е повод за подозрение, сякаш смехът е злобно оскърбление. Кажи на Круппе, драги ми Кътър, вярваш ли, че всички сме равни?
— Равни ли? Ами…
— Похвален възглед, можем да се съгласим, нали? И все пак… — и вдигна мръсен показалец — не е ли вярно, че от година на година всеки от нас е податлив на промени толкова фундаментални, че настоящите ни същности по никой разумен начин не могат да се сметнат за равни на предишните ни същности? Ако правилото е неприложимо дори в рамките на собствения ни индивидуален живот, как би могъл човек да дръзне да вярва, че е приложимо колективно?
— Круппе, за какво беше всичко това…
— Преди години, Кътър, който някога се наричаше Крокъс, нямаше да водим дискусия като тази, нали? Круппе вижда — и вижда много добре. Вижда скръб, както и мъдрост. Болка и все още отворени рани. Любов намерена и любов изгубена. Определено отчаяние, което все още се върти като монета — на коя страна ще падне? Въпрос, който все още не е намерил отговор, бъдеще, което все още не е решено. Прочие, стари, завърнал се вече друже, да пием и тъй да подчиним следующите няколко мига на дружеско мълчание. — И Круппе вдигна високо халбата си.
Кътър го последва с въздишка.
— Въртящата се монета…
И пребледня.
— Богове на бездната, Круппе!
— Пий, приятелю! Пий дълбоко от незнайното и неузнаваемо бъдеще!
И той пи.
Колелото беше спряло да се върти. Мътна вода се стичаше по страните му и се сбираше във вадата. Беше скъсила фитилите на фенерите и стаята тънеше в приглушена светлина. Тръгна към леглото си.
След ден-два щеше да разпали пещта.
Късно беше и не му беше времето за тежки мисли, които заплашваха да обсебят уморения й ум. Съжалението има вкус и той е баят, и всички чаши чай на света не могат да го отмият.
Драскането по вратата я накара да се обърне — някой пиян, сбъркал къщата, несъмнено. Не беше в настроение да отвръща.
Но този някой почука с кокалчетата на пръстите си, тихо и настойчиво.
Тисера хвърли кърпата, потърка разсеяно заболялата я китка, после взе една от по-тежките пръчки на масата за гледжосване и се приближи до вратата.
— Сбъркал си къщата — извика. — Хайде, върви си!
Потропа юмрук.
Тисера вдигна пръчката над главата си, дръпна резето, замахна…
Мъжът, който пристъпи на прага, се хилеше тъпо.
Познаваше го добре. Познавала го беше години наред, макар да бе минало доста време, откак го бе видяла за последен път. Отпусна пръчката и въздъхна.
— Торвалд Ном. Много закъсня.
— Съжалявам, мила — отвърна той. — Хванаха ме. Търговци на роби. Океански пътешествия. Тоблакаи, денрабъ, изтезания и разпъвания на кръст, потъващ кораб.
— Представа нямах, че да излезеш за самун хляб може да е толкова опасно.
— Ами… цялата бъркотия започна с това, че чух за един дълг. Дълг, за който не знаех. Онзи кучи син Гареб ме изигра, каза, че съм му дължал, след като не му дължах нищо, но това не е нещо, за което можеш да спориш, не и без адвокат — което не бихме могли да си позволим…
— Всичко знам за Гареб — отвърна Тисера. — Катилите му наминаваха тук доста често, след като ти изчезна. И да, наистина ми трябваше адвокат — та Гареб да отстъпи.
— Той те е заплашвал?
— Твърдеше, че твоят дълг е мой дълг, скъпи съпруже. Разбира се, това е глупост. Дори след като спечелих делото пращаше да ме следят. Месеци наред. Подозираше, че се криеш някъде и аз ти нося храна, предполагам. Не мога да ти опиша колко забавно беше. Защо не мога ли, Торвалд? Защото не беше. Забавно, искам да кажа. Никак не беше забавно.
— Вече съм си у дома — каза Торвалд и се помъчи да се усмихне. — Богат при това. Никакъв дълг повече — това го изчиствам още утре заранта, наведнъж. И никакъв евтин темпер повече за твоята глина. И попълване на всичките ти билки, тинктури и разни такива… като стана дума за тях, просто за по-сигурно, може би няма да е зле да спретнем с теб един-два ритуала…