— О, нима? Пак си крал, нали? Заобиколил си няколко прегради, нали? Свил си торбата с пари и всичките блещят от магия, нали?
— И драгоценни камъни, и диаманти. Беше си съвсем редно, честно. Нечестен дълг, изчистен нечестно, двете щастливо се заличават едно друго и всичко си остава праведно!
— Не ти вярвам.
— Знаеш, че никога не те лъжа, Тис. Никога.
— И кого обра тази нощ?
— Ами Гареб, разбира се. Ометох го всъщност.
Тисера го зяпна.
— О, съпруже…
— Знам. Аз съм гений. Виж, за тези прегради… той много скоро ще вкара няколко мага да подушат къде е плячката.
— Да, Торвалд. Схващам положението много добре. Знаеш къде е тайната дупка — пусни торбата там, ако обичаш, докато аз почна останалото.
Но той не помръдна.
— Все още ме обичаш, нали?
Тисера се обърна и го погледна в очите.
— Винаги, глупако проклет. Хайде, побързай.
Прелести безкрайни тази нощ в Даруджистан! И ето, че зората се пробужда, светлина помита синия блясък на неспящия град. Вижте празнуващите, как залитат към леглата си или към леглата на нови приятели, та дори и към леглото на непознат, важно ли е как се е родила любовта? Важни ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести?
Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци.
Отпуснете уморени очи като крадец, който вече не е крадец, взрян с най-дълбоко състрадание в спящото лице на стар приятел там, в една стаичка на горния етаж на хана „Феникс“; и вижда също тъй знатен съветник, хъркащ отпуснат в ей оня стол. Докато в съседната стая седи убиец, който, навярно, вече не е убиец, с помръкнали от болка очи размисля за какво ли не, по начин, който навярно е тайнствен и стъписващ, стига да може човек да надзърне в тъмния му ум.
Другаде едно дете, отдавна изоставено от майка си, тръпне в съня си, преследвано от едно кошмарно лице с прикрепеното към него нелепо име Снел.
А двама пазачи тичат с разтуптени сърца от портата към имението, докато камбаната бие тревога силно и настойчиво, защото един зъл човек е изгубил цялото си с безчестие натрупано богатство — факт, който със сигурност ще изтръгне ноктите му като клещи на инквизитор, тъй като злото процъфтява само в кладенеца на властта, а бъде ли открадната монетата на жестокостта… ами, с нея изчезва и властта.
Един мъж без пръсти залита към дома си, от бог благословен, и кръв капе от охлузените му юмруци, а жена му спи без сънища, изражението й е тъй кротко, че дори и най-безчувственият скулптор не би могъл да направи нищо, освен да се разплаче.
А в една съвсем незабележима уличка стои вол и си мисли за закуска. Какво друго има в края на краищата, след като любов и приятелство, и власт, и съжаление и загуба и повторно събиране, тъй пламенно, че да забравиш всичко, което може да е било горчиво-сладко, след като всичко — всичко — свърши и си отиде, какво друго има освен нуждите стомашни?
Яж! Пирувай с благини и вкусвай сладкия живот!
Несъществено? Ба!
Както винаги казва Круппе, в хомота влиза умният вол.
6.
Чудното в преценката постфактум е как тя превръща великите военни гении от миналото в некомпетентни идиоти, а некомпетентните идиоти от настоящето — във велики военни гении. Ей там е вратата и се постарай да вземеш всичките си помпозни постфактум заблуди със себе си…
Имало беше земетресение. Скален гръбнак, дълъг близо левга, просто беше пропаднал и бе отворил клисура към морето. Нямаше кипнал талог от този катаклизъм, защото гръбнакът представляваше безжизнена конгломерация от обсидиан и пемза, наследство от предишни изригвания. Към сушата клисурата се стесняваше между стръмни скали. Към морето се уширяваше, с две скални издатини при устието, на четвърт левга една от друга.
Водата долу беше дълбока не повече от петнадесет разтега, кристалночиста, и на дъното се виждаше гмеж от четвъртити камъни и бели кости — останки от свещени гробници и К’Чаин Че’Малле, погребани там.
От двете страни на разлома се виждаха руини, сред тях и почти срутена джагътска кула. В небето над изтерзаното пространство от хълмове на север се рееше петно на портал, цветна рана в самия въздух. Единственото, което кървеше от нея сега, беше болка, противна упорита воня, суха като раздрания пейзаж, изпънал се на всички страни.
Пътника постоя дълго, взрян нагоре към портала. Вече бе на два дни път от мястото, където го бяха изхвърлили вълните, а все още не беше намерил прясна вода. Кръвта на мечката, която го бе нападнала, го бе подкрепила за известно време, но беше солена все пак и сега той страдаше.