В живота му бе имало предостатъчно заговори, целящи да му донесат смъртта. Пред тях един по-нищожен човек отдавна щеше да се отчае, да изпадне в лудост или сам да посегне на живота си в сетно поражение пред глада на богове и смъртни. Щеше, навярно, да е съвсем справедливо да рухне сега от липса на най-основните неща, нужни, за да се опази жив.
Но той нямаше да се предаде. Защото чуваше смеха на един бог, насмешлив като любовен шепот в ухото му. Сигурен беше, че някъде там, навътре в сушата, тази гола пустош ще отстъпи пред ивици прашна земя, а след това — на треви, пометена от ветровете прерия и степи. Стига да можеше да удържи достатъчно дълго, за да стигне до тях.
Беше одрал мечката и сега носеше кожата й на стегнат вързоп на рамото си. Макар и не особено привлекателна, миризмата й прикриваше неговата и щеше да прогони повечето месоядни зверове. За сметка на това щеше да му се наложи да дебне дивеча — ако изобщо намереше дивеч — срещу вятъра, но това щеше да е така и без кожата.
Намираше се на крайбрежието на Морн. Далече от мястото, където бе възнамерявал да се появи тук, на Дженабакъзкия континент. Чакаше го дълъг път, но в тази перспектива нямаше нищо ново. Нито в заплахата от провал, длъжен бе да признае.
Закрачи, ботушите му заскърцаха по черното мехуресто стъкло. Утринното слънце се отразяваше от многоцветната повърхност на ослепителни петна и зноят се завихри около него; целият плувна в пот. Можеше да види отсрещния край, на няколко хиляди крачки — или поне си мислеше, че може, след като добре знаеше как очите се лъжат — по-тъмна резка, очертана на хоризонта, с нищо видимо отвъд нея.
Малко по-късно се увери, че хребетът не е оптична илюзия. Обрулена от вятъра вълниста грамада от натрошен обсидиан с диамантен блясък, който се врязваше в очите. Когато се приближи, му се стори, че чува смътен стон, като от все още неусетен вятър. И вече успя да види зад него нова огромна равнина, без видим край зад треперещата знойна мараня.
Когато се изкачи на билото, с ботуши, затънали дълбоко в пясъка, Пътника отново чу стенещия вятър, погледна нагоре и видя, че нещо се е появило сред равнината точно напред. Трон с висок гръб, а седящата на него фигура бе загърната в сенки. На десетина крачки вдясно стоеше втора фигура, загърната в тъмносиво наметало, със свалена качулка — обрулен от вятъра профил, черна късо подстригана коса.
И иззад трона се появиха Хрътки, застъпваха бавно напред, лапите им изригваха облачета прах, които се размиваха във въздуха зад тях. Барън, Джиър, Блайнд. Шан и Руд, и други две, които Пътника никога не бе виждал. Костенобели и двете, с очи като оникс. По-слаби от другите, с по-издължени вратове и покрити с белези, оголили смайващо тъмносиня кожа под бялата козина. Другите Хрътки тръгнаха право към Пътника.
Той заслиза надолу да ги посрещне.
Шан дойде първа. Отърка се в бедрото му, след това се хлъзна като котка, мина зад него и се отърка и в другия му крак. Той отпусна лявата си ръка на гладката й черна шия. Древният Барън беше следващият и Пътника се пресегна и го почеса с другата си ръка по бузата, опипа многобройните белези от столетия жестоки битки, долови намека за трошащите кътници под раздраната, но мека кожа. Вгледа се в светлокафявите очи на звяра и откри, че не би могъл да удържи дълго на този поглед — твърде много скръб, твърде много копнеж за мир, на който не можеше да предложи утешение. Барън наведе глава в тази милувка и дебелият му език застърга ръката му под лакътя.
Вече обкръжен от огромните зверове — без двата бели, — Пътника продължи към трона. Когато се приближи, Котильон най-сетне се извърна към него.
— Изглеждаш ужасно, приятелю.
Пътника се усмихна, без да си прави труд да отвърне. Лицето на Котильон издаваше умора, изтощение по-голямо от всичко, което бе виждал у него, докато беше жив, когато го наричаха Танцьора и когато делеше властта над една империя. Къде тогава бяха даровете на божествеността? Каква бе стойността им, щом да се вкопчиш в тях означаваше да тръпнеш от болка и кръв да тече от дланите ти?
— Вие двамата — заговори Пътника, извърнал вече очи към Сенкотрон, — осъждате всяко мое съжаление.
— Няма да трае дълго, убеден съм — изсъска богът на своя трон. — Къде е армията ти, Първи меч? Виждам само прах по дирите ти.
— Докато вие си седите тук и властвате над пустош.
— Достатъчно с взаимните оценки. Затормозен си, стари приятелю… хи-хи, колко често използвам тези думи, а? Стари приятели, о, къде са те сега? Колко дълбоко са пропаднали? Разпръснати от ветровете, залитащи безпомощно, неводени от никого и слепи…