Веждите на Котильон се вдигнаха.
— Не ние. Дасем, това не бихме го направили. Никога.
Пътника се взря в божиите очи — винаги по-меки, отколкото човек можеше да очаква, но той отдавна бе свикнал с това — и се обърна.
— Добре.
Палид и Лок се задържаха назад в неохотен ариергард, доста зад другите Хрътки, които тръгнаха с Пътника навътре в сушата. Сенкотрон бе обърнал трона си, за да може да гледа Първия меч и свитата му. Вече се стопяваха на североизток.
Застанал до него, Котильон вдигна дланите си, огледа ги и видя рукналата по тях пот.
— За малко беше.
— А? Кое?
— Ако беше решил, че ние стоим зад корабокрушението, хм, не искам да мисля какво щеше да стане.
— Просто е, Котильон. Щеше да му се наложи да ни убие.
— А Хрътките нямаше да се намесят.
— Освен може би най-новите ни любимци. Никаква преданост не остана! Хи-хи!
— За малко — повтори Котильон.
— Можеше просто да му кажеш истината. Че Маел го искаше, и го искаше ужасно. Че трябваше да се пресегнем и да го извлечем — щеше да е много по-благодарен.
— Благодарността е безполезен лукс в този случай, Сенкотрон. Никакви разсейвания, забрави ли? Нищо и никой не може да отклони Пътника от предопределената му съдба. Маел го остави за друг път.
— М-да, много добре. Подробност, която можем да предложим на Пътника, когато нуждата ни от него е спешна и, ъъъ, неотложна. Разровили сме, след предположенията, които той ни подхвърли в този ден, тук, и ето! Ами да, не кой да е, а самият Древен бог на морето е бил виновен! Я ела сега тук, извади го проклетия си меч и насечи враговете на късчета!
— Не точно това ровене ни трябва сега — каза Котильон.
— Е, да, разбира се. Ние вече знаем! Защо да ровим?
Котильон се извърна към Сенкотрон.
— Маел можеше да го убие съвсем лесно, не мислиш ли? Но реши да го забави. За това трябва да помислим. Трябва да разберем защо.
— Да, започвам да схващам. Разбудени подозрения… бях се разсеял за миг, не мислех. Забавяне, да. Защо? Каква полза?
— Току-що осъзнах нещо.
— Какво? Казвай бързо!
— Няма значение какво си е наумил Маел. То няма да подейства.
— Обясни!
— Маел допуска, че става въпрос за отмъщение и…
— Да. Би трябвало, разбира се. Няма друга възможност. Маел не го получава! Идиот! Хи-хи! Я да се махаме вече от тази купчина пепел, гърлото ми се раздра.
— Разчетът на времето, Сенкотрон…
— Съвършенство.
— Дотук.
— Няма да се провалим.
— Дано.
— Кой сред новите съюзници е слабата брънка според теб?
Котильон го погледна през рамо.
— Ами ти, разбира се.
— Освен мен имах предвид.
Котильон зяпна. Сенкотрон зачака.
Нощта в самотната пивница на Морско даде на Нимандър спомени, които никога нямаше да забрави. Селяни с помръкнали погледи и черни уста залитаха, блъскаха се в него и в другите. Тикаха мръсни бутилки в лицата им. Очи, зацапани с нещо мътно и жълтеникаво. Питието бе достатъчно силно, за да ти изтръпне езикът, стига подканващите стонове наистина да бяха покана за пиене.
Дори и без предупреждението на Клип Нимандър не беше склонен да приеме такова гостоприемство. Нито някой друг от близките му, забеляза той с известно облекчение. Душният въздух в залата с нисък таван беше сладникав, натежал от вкиснала пот и воня като от гниеща жива плът.
Скинтик се доближи до Нимандър и двамата загледаха как Клип — и Десра до него, разбира се — тръгва към тезгяха.
— Вино? Тук? Едва ли.
Нимандър подозираше, че Скинтик е прав. Единственото, което можеше да види на всяка маса, във всяка ръка, бяха стъклениците с дълги почернели гърла.
Стоновете се усилиха, хаотични като мученето на добитък в кланица. Нимандър видя как един мъж — старо превито съсухрено същество — се катурна по очи върху дъсчения под и носът му изхрущя. Някой до него отстъпи назад и премаза с пета пръстите му.
— Ей, а къде е жрецът? — попита Ненанда иззад Нимандър и Скинтик. — Поканата беше негова в края на краищата.
— Поне този път, Ненанда — отвърна Скинтик, без да се обръща, — се радвам, че си до нас с ръка на меча. Това тук не ми харесва.
— Никой тук не може да ни навреди — заяви Ненанда, но тонът му издаде, че е доволен от думите на Скинтик. — Чуйте ме… докато Клип не е край нас — той изпитва презрение към всички ни.
Нимандър бавно се извърна, докато Скинтик отвръщаше:
— Забелязали сме. Ти как си обясняваш това, братко?
— Той вижда това, което реши да вижда.
Кедевис и Аранта бяха до тях и слушаха. Плахото като на кошута изражение на Аранта изведнъж изчезна, заменено от смразяваща празнота, която Нимандър познаваше добре.