— Не е важно — каза той, внезапно усетил потта под дрехите си. — Остави, Ненанда. Не е важно.
— Важно е — отвърна Ненанда. — Той трябва да го знае. Защо оцеляхме в битките си, след като всички други паднаха. Трябва да го разбере.
— С това вече е свършило — настоя Нимандър.
— Не е — заяви Скинтик. — Ненанда този път е прав, Нимандър. Прав е. Клип иска да ни заведе при този умиращ бог. Но каквото и да замисля, той ни пренебрегва, все едно не съществуваме. Безгласни…
— Безполезни — прекъсна го Ненанда.
Нимандър извърна очи. Рухваха още селяци, а вече нападалите по дървения под бяха започнали да се гърчат в локви бълвоч. Незрящи очи се въртяха в екстаз в хлътналите очни кухини.
— Ако аз съм ни направил… безгласни, съжалявам.
— Стига с тези глупости — подхвърли небрежно Скинтик.
— Съгласен съм — каза Ненанда. — Преди не бях… бях ти ядосан, Нимандър, за това, че не казваш на тъй наречения Смъртен меч на Тъмата. Че не му казваш за нас. Кои бяхме. Какво преживяхме. Тъй че се опитах да го направя сам, но полза няма. Клип не слуша. Никого. Слуша само себе си.
— А Десра? — попита Нимандър.
— Тя обожава да е загадъчна — изсумтя Ненанда.
Това проницателно наблюдение изненада Нимандър. Но не беше отговорът, който бе потърсил с въпроса си.
Скинтик обаче го разбра.
— Тя си остава една от нас, Нимандър. Когато дойде нуждата, не е нужно да се съмняваш във верността й.
Кедевис заговори със сухо презрение:
— Верността не е от добродетелите на Десра, братя. Не залагайте на това.
Скинтик попита с насмешка:
— А на коя от добродетелите на Десра трябва да залагаме тогава, Кедевис?
— Стигне ли се до самосъхранението — отвърна тя, — преценката на Десра е точна. Никога погрешна всъщност. При нея оцеляването е резултат от дълбока яснота — Десра вижда по-добре и по-проницателно от всички нас. Това е нейната добродетел.
Клип се връщаше. Десра се беше вкопчила в рамото му, както би го направила жена, мъчеща се да надмогне ужаса си.
— Умиращия бог скоро ще се появи — заяви Клип. Беше прибрал верижката си и пръстените, а от осезаемата му тревога се надигаше като тъмен облак заканата за зло. — Всички трябва да напуснете. Не искам да се налага да ви прикривам, ако стане лошо. Няма да имам време, нито ще приема вината, ако започнете да умирате. Тъй че, заради вас самите, веднага излезте оттук.
Беше мигът, както по-късно щеше да си спомни Нимандър, в който той можеше да пристъпи напред, можеше да погледне Клип в очите, без да трепне, да покаже непокорството си и заканата зад него. Но вместо това се обърна към другите.
— Да се махаме.
Очите на Ненанда се разшириха, един мускул затрепка под скулата му. Той се обърна и излезе от пивницата.
С изражение, което можеше да е срам, Скинтик се пресегна, дръпна Десра и я поведе навън. Аранта срещна погледа на Нимандър и кимна — но смисълът на кимването му убягна поради пустотата в очите й, — после с Кедевис напуснаха гостилницата.
Останаха само Нимандър и Клип.
— Доволен съм, че приемаш заповеди толкова добре, колкото ги отдаваш, Нимандър — каза Клип. — И че другите все още предпочитат да те слушат. — И добави: — Не че мисля, че това ще продължи много дълго.
— Не се опълчвай на този умиращ бог — каза Нимандър. — Не тук. Не сега.
— Великолепен съвет. Нямам намерение да го правя. Искам просто да го видя.
— А ако той не остане доволен от това, че го вижда такъв като теб, Клип?
Клип се усмихна широко.
— Защо мислиш, че ви пращам извън опасността? Хайде, върви, Нимандър. Върнете се в стаите ни. Утеши своите наплашени зайци.
Отвън, под блесналите ярки звезди, Нимандър намери братята и сестрите си, скупчени насред улицата. „Зайци? Да, би могло и така да изглежда.“ Чуха откъм пивницата как стоновете се извисиха в пламенен зов… звукът отекваше, връщаше се сякаш на вълни от хълмовете и нивите около селото.
— Чувате ли? — възкликна Скинтик. — Нимандър? Чуваш ли? Плашилата… пеят.
— Майчице Тъма! — изпъшка ужасено Кедевис.
— Искам да видя тия ниви — заяви изведнъж Скинтик. — Веднага. Кой идва с мен?
След като никой не отвърна, Нимандър рече:
— Аз идвам, Скинтик. Другите веднага в стаите. Ненанда, остани на пост, докато се върнем.
И двамата тръгнаха по една от страничните улички. Нов глас се беше присъединил към всички останали, извисяваше се от храма: вик, изпълнен с усилваща се болка, вик на такова страдание, че Нимандър се олюля, краката му сякаш станаха на вода. Скинтик залитна, падна на колене, после се изправи.
Продължиха. От очите на Нимандър бликнаха сълзи.
Стари градини от двете страни, пълни с изоставени хомоти, плугове и други сечива, браздите обрасли с бурени като избеляла коса на звездната светлина. „Богове, те вече не ядат. Само пият. Всичко е в пиенето. То ги подхранва и в същото време ги убива.“