Погребалният вой вече заглъхваше, но той знаеше, че ще се извиси отново. Беше среднощ, мръсният нектар вече беше изпит и богът с ужасната болка бе призован — порталът към изтерзаната му душа бе разтворен. Захранени с безсмъртна болка, просналите се поклонници се гърчеха в екстаз — виждаше пред очите си почернелите им уста, сгърчените черни езици, помръкналите очи. Виждаше стареца със счупения нос и премазаните пръсти…
А Клип бе останал вътре. Свидетел на това безумие.
Стигнаха нивите.
И спряха.
Пред тях, в хладната сребърна нощ, редиците плашила се движеха. Крайници се гърчеха като загърнати в мъгла влечуги или слепи червеи. Стичаше се на вади черна кръв. Цветовете на ужасяващите растения се бяха разтворили, изригваха облаци полен, който блещукаше като прашинки фосфор, понесен от теченията на нощния въздух.
И на Нимандър му се дощя да се затича през това поле, сред всички тези разпънати жертви. Дощя му се да вкуси полена на езика си, да го усети в гърлото си. Дощя му се да затанцува сред божията болка!
Скинтик, разплакан, го дърпаше назад… макар че сякаш и той водеше своята битка, тъй стегнати бяха мускулите му, тъй противоречиви бяха усилията му, че двамата паднаха на земята.
Запълзяха назад по черния път.
Поленът — „Поленът е във въздуха. Вдишали сме го и сега — о, богове! — сега жадуваме за още.“
Разнесе се ужасяващ писък. Бе като живо същество, опитваше се да се изкатери по небето — но нямаше в какво да се вкопчи, нищо нямаше, и затова изригна във всички посоки, стисна гърлата им в ледения си юмрук. И се чу глас, крещеше в лицата им:
„Танцувате! Пиете от агонията ми! Що за напаст сте вие? Престанете! Оставете ме! Пуснете ме!“
Хиляди стъпки се втурнаха през мозъка на Нимандър, безброй танцуващи, без да могат да спрат, дори да искаха, а те не искаха, не, продължаваха още и още… богове, вечно!
Там, в капана на своя ум, той видя стареца и зацапаното му с кръв и нектар лице, видя радостта в очите му, видя здравината на ръцете и краката му, изправения му гръб — всеки възел и издутина по тялото бяха изчезнали. Нямаше ги туморите. Старецът танцуваше сред тълпата ведно с всички други, възбуден и изгубен в тази възбуда.
Осъзна, че със Скинтик са стигнали до главната улица. Докато божият вик замираше, трошица съзнание се върна в ума му. Той повлече Скинтик със себе си. Затичаха заедно, залитаха стремглаво към хана — спасение ли ги зовеше? Или Ненанда и другите също бяха паднали? Дали не танцуваха сред нивите, откъснати от себе си, запокитени в онази черна мръсна река?
Още един вик: още по-силен, още по-настойчив.
Нимандър падна, повлечен от тежестта на Скинтик. Твърде късно — щяха да се обърнат, да се изправят, да се отправят към нивата — болката го държеше в гибелната си омайна прегръдка — твърде късно беше…
Чу как вратата на хана с трясък се отвори зад тях.
И Аранта — с помръкнали очи, черната й кожа беше почти посиняла — ги сграбчи за наметалата. Силата, която беше крила, изведнъж се разбули и ги повлече към вратата… още ръце ги награбиха, задърпаха ги навътре…
И изведнъж импулсът изчезна.
Нимандър изохка. Лежеше по гръб, зяпнал нагоре в лицето на Кедевис и учуден от пресметливото й, замислено изражение.
Скинтик се покашля до него.
— Майчицата Тъма да ни спаси дано!
— Не тя — каза Кедевис. — Аранта беше.
„Аранта, която трепери от сенки, която се свива от писъка на излетял на лов сокол. Крие другата си същност зад стена, която никаква сила не може да надвие. Крие я. Докато не потрябва.“
Да. Вече можеше да я усети. Излъчване на воля, която изпълваше цялата зала. Подложена на натиск, но удържаща. Както подобаваше.
„Както трябва.“
— О, богове… — изпъшка Скинтик.
И Нимандър разбра. Клип беше там, навън. Клип, лице в лице с Умиращия бог. Незащитен.
„Смъртният меч на Тъмата. Не е ли достатъчна защита това?“
Но се боеше, че не е. Боеше се, защото не вярваше, че Клип е Смъртният меч на каквото и да било. Обърна се към Скинтик.
— Какво ще правим?
— Не знам. Той може би вече е… загубил.
Нимандър се обърна към Аранта.
— Не можем ли да се доберем до пивницата?
Тя поклати глава.
— Не трябваше изобщо да го оставяме — каза Ненанда.
— Не ставай идиот — сряза го Кедевис.
Скинтик още седеше на пода, дереше лицето си с нокти и трепереше.
— Що за магия е поразила това място? Как може кръвта на един бог да причини това?
Нимандър поклати глава.