— Никога не бях чувал за това, което става тук, Скинтик. Умиращия бог. От него кърви отрова.
Помъчи се да не заплаче. Всичко изглеждаше толкова… изпънато, на миг преди да се разкъса, реалност, която изведнъж ще се разпадне на дрипи, ответи от безумни ветрове.
Скинтик въздъхна хрипливо.
— Отрова. Защо жадуваме за още тогава?
Нямаше отговор на това. „Дали това не е разкрила се истина? Дали всички ние не се храним с болката на другите? Дали не се смеем и танцуваме пред страданието просто защото не е наше? Може ли да се пристрастиш към такова нещо? Неутолима потребност?“
И изведнъж далечният стон се извиси, преля в писъци. Ужасни, отчаяни — звуците на касапница. Ненанда се озова до вратата, с изваден меч.
— Чакай! — извика Кедевис. — Чуйте! Това не е той! Това са те! Той ги избива всички! Искаш ли да помагаш, Ненанда? Искаш ли?
Ненанда сякаш рухна. Отстъпи назад, потресен и смутен.
Писъците не продължиха дълго. А когато заглъхна и последният, се възцари тишина, дори виковете на Умиращия бог бяха затихнали. Отвъд вратата на хана нямаше нищо, все едно че селото — все едно че целият външен свят бе откъснат.
Всеки се бе отдръпнал от другите, подмамен от собствените си мисли, вслушан единствено в тъй познатия глас на душата, мълвяща на себе си. На лицата на ближните му, видя Нимандър, се бе изписал потрес, пустош имаше в зяпналите, невиждащи очи. Усети как се предаде волята на Аранта, силата й, след като заплахата бе отминала, и тя отново се отдръпна толкова дълбоко в себе си, че лицето й стана унило, почти безжизнено, а погледът свенлив и боязлив, и едва ли щеше да се оживи скоро.
Десра стоеше до прозореца, взираше се към пустата главна улица. И Нимандър се зачуди за естеството на вътрешния й диалог — стига изобщо да съществуваше такова нещо, стига тя да не беше просто едно същество, изтъкано от чувства, яхнало теченията на инстинкта, всеки избор — предопределен от простата настойчивост на нуждата.
„Жестокост има в мислите ти.“
Фаед.
„Остави ме на мира, призрако.“
„Не ме разбирай погрешно. Одобрявам. Десра е кучка. Тя има мозъка на кучка, от тези, които бъркат даване с взимане, дар със загуба, покана с поражение. Властна курва е тя, Нимандър, затова стои там, чака да го види, очаква да види този наперен убиец, когото ще вземе в леглото си. Обърквания, да. Смърт с живот. Отчаяние с празненство. Страх с нужда и похот с любов.“
„Иди си.“
„Но ти всъщност не искаш това, защото би те оставило уязвим пред онзи, другия глас в главата ти. Сладкото женско мърморене, всички онези гальовни светове — дали си спомням изобщо да съм го чувала, докато тя бе жива?“
„Престани!“
„В клетката на твоето въображение, блажено неуязвимо за всичко, което беше реално — жестоките безразличия, да — толкова много правиш от толкова малко, Нимандър. Случайна усмивка. Поглед. В твоята клетка тя лежи в прегръдката ти и това е най-чистата любов, нали? Неопетнена, вечна…“
„Престани, Фаед. Нищо не знаеш. Ти беше твърде млада, твърде обсебена, за да видиш каквото и да било от някой друг, освен ако не те заплашва.“
„А тя не беше ли заплаха?“
„Ти никога не си ме искала така — не ставай нелеп, призрако. Не си измисляй…“
„Нищо не измислям! Ти просто бе твърде заслепен, за да видиш това, което е пред очите ти! А умря ли тя от копието на Тайст Едур? Наистина ли? Къде бях аз в този момент, Нимандър? Спомняш ли си да си ме виждал изобщо?“
Не. Това беше прекалено.
Но тя нямаше да отстъпи. „Защо според тебе идеята да убия Сандалат бе толкова лесна за мен? Ръцете ми вече бяха зацапани…“
„Стига!“
Смях, който прокънтя в главата му.
Наложи си да не отвърне нищо, изчака вледеняващия смях да заглъхне, да се стопи съвсем.
Когато тя отново заговори в ума му, в гласа й нямаше и капка хумор. „Ненанда иска да те замести. Иска властта, която имаш, уважението, което другите изпитват към теб. И ще я вземе, когато види шанса си. Не му се доверявай, Нимандър. Удари пръв. Нож в гърба — точно както постъпи, за да ме спреш, така трябва да направиш отново и този път не може да се провалиш. Няма да има никакъв Уидал, за да довърши задачата. Ще трябва да го направиш сам.“
Нимандър вдигна очи. Погледна Ненанда. Изправения гръб, ръката на дръжката на меча. „Не. Лъжеш.“
„Заблуждавай се, ако трябва — но не задълго. Луксът трябва да е краткотраен. Ще трябва да покажеш своята… решителност, и то скоро.“
„И колко още от близките ми искаш да видиш мъртви, Фаед?“
„Игрите ми приключиха. Ти ги довърши веднъж и завинаги. Ти и ковачът на мечове. Мрази ме, ако искаш, но аз имам дарби и ти ги дарявам, Нимандър — ти беше единственият, който изобщо ме слушаше, единственият, за когото отворих сърцето си…“