„Сърце? Онази отровна локва злъч, в която така обичаше да плуваш — това ли бе сърцето ти?“
„Аз съм ти нужна. Давам ти сила там, където си най-слаб. О, накарай я тая кучка да мърмори за любов, запълни устата й с всички най-добри думи. Стига да помогне. Но тя не може да ти помогне с трудния избор, който трябва да направи всеки водач. Ненанда вярва, че може да се справи по-добре — виж го в очите му, така готови за предизвикателство.“
— Става светло — каза Десра от прозореца. И се обърна. — Мисля да изляза навън. До пивницата. Той може да е ранен. Може би се нуждае от помощта ни.
— Не помня да е молил за нея — изръмжа Ненанда.
— Той не е всемогъщ — каза Десра. — Макар и да се прави на такъв. Присъщо е на младите.
Нимандър се взря в нея. Откъде идваше това прозрение?
— Клип е уязвим? — попита с насмешка Кедевис. — Побързай да се възползваш от това, Десра.
— Безкрайната ти завист става все по-досадна, Кедевис.
Кедевис пребледня, но не отвърна нищо.
„Ох, каква злобна пасмина сме, нали?“ Нимандър се потърка по челото и каза:
— Да идем тогава и да видим какво е станало с него.
Десра излезе първа.
Навън се беше ширнало светлосиньо безоблачно небе, напръскано сякаш с искрящи зрънца. Пожънатите растения бяха клюмнали в дървените си рамки, прогизнали от роса, луковиците им като издути глави се нижеха в редици по решетките. Нимандър спря насред улицата и видя, че вратите на храма са зейнали.
Клип лежеше на дъсчения пасаж пред пивницата, свит на кълбо и толкова покрит със засъхнала кръв, че приличаше на буца черна кал.
Приближиха се.
Очите му бяха отворени, изцъклени. Нимандър се зачуди дали не е мъртъв, но видя бавното повдигане и спадане на гърдите му. Не личеше да осъзнава обаче каквото и да било, дори когато се струпаха около него, дори когато Нимандър коленичи до него.
Скинтик отиде до вратите на пивницата, бутна ги и пристъпи вътре. Миг след това излезе, затиснал устата си с ръце. Олюля се насред улицата и спря, с гръб към тях.
„Касапница. Избил е всички.“ Мечът на Клип лежеше до него, покрит със съсирена кръв.
— Взели са нещо от него — промълви Аранта. — Отишъл си е. Няма го.
Ненанда затича към храма отсреща.
— Завинаги ли? — попита Нимандър.
— Не знам.
— Колко дълго може да живее така?
Тя поклати глава.
— Даваме му храна и вода, чистим раните…
Дълго никой не проговори. Като че ли не можеше да се намери и един-едничък въпрос, който да се изрече в името на нормалността.
Ненанда се върна и каза:
— Избягали са. Жреците, всички са избягали. Къде трябваше да е Умиращия бог?
— В някакво място, наречено Бастион — отвърна Кедевис. — На запад оттук, мисля.
— Трябва да идем там — заяви Нимандър, изправи се и ги огледа един по един.
— За да отмъстим за него — каза Ненанда.
— За да го върнем. Да му върнем онова, което са му взели.
Аранта въздъхна.
— Нимандър…
— Не. Отиваме в Бастион. Ненанда, виж дали има някакви коне или още по-добре — вол и кола. Зад хана има конюшня. — Погледна Клип. — Не можем да го носим.
Ненанда тръгна. Жените отидоха за багажа. Нимандър се обърна към пивницата. Видя я през вратата, проснати по пода тела, преобърнати столове; от сумрака вътре вече се носеше бръмчене на мухи.
— Недей — каза Скинтик зад него. — Нимандър. Недей.
— Виждал съм мъртъвци.
— Не и като тези.
— Защо?
— Всички се усмихват.
Нимандър се обърна към най-близкия си приятел. Взря се в измъченото му лице и кимна. След това попита:
— Какво е накарало жреците да избягат?
— Аранта, мисля — отвърна Скинтик.
Нимандър кимна, беше убеден в същото. Бяха взели Клип — въпреки всичките мъртви селяни жреците бяха взели Клип, може би самата му душа, като дар за Умиращия бог. Но нищо не биха могли да направят на тях — не и при съпротивата на Аранта. Уплашени от възмездието, бяха избягали в нощта… далече, вероятно към Бастион, за да потърсят закрилата на своя бог.
— Нимандър — проговори Скинтик тихо, с глух глас. — Принудени сме.
— Да.
— Събудени сме отново.
— Да.
— Бях се надявал… никога повече.
„Зная, Скинтик. Би искал да се усмихваш и шегуваш, както подобава на благословения ти нрав. Но лицето, което ще обърнеш към онова, което предстои… няма да е по-различно от нашите, а не сме ли се гледали един друг в онези времена? Не сме ли виждали огледалата, в които се бяхме превърнали един за друг? Не сме ли се присвивали от ужас?“
Събудени.
Това в пивницата бе само началото. Само Клип и неговата мигновена, безсилна ярост.
„От този миг насетне, каквото предстои, е наше.“