Пред това дори Фаед остана безмълвна. Макар че някъде в мъглите на ума му, тъй смътно, че почти недоловимо, плачеше жена.
Приумица на сляп оптимизъм бе да се твърди, че някой сломен може да се изцери с времето. Би могъл да сглоби отново всички разпилени късове и да възкръсне цял, може би дори по-силен за изпитанието. Определено по-мъдър, защото иначе каква друга би могла да е отплатата за страданието? Възгледът, който не допада на никого, е, че едно толкова пречупено същество може да си остане така — нито умиращо (с което да премахне колосалния пример за провал от очите на всички тленни), нито възстановяващо се. Една съсипана душа не би трябвало да е упорита, не би трябвало да се вкопчи в нещо, което явно представлява жалко съществуване.
Приятели се отдръпват. Познанства изтляват. И онзи, който е паднал, открива един самотен свят, място, където не може да се намери никакво убежище от самотата, когато самотата е същинската придобивка от оцеляването на осакатения завинаги, завинаги пречупения. И все пак кой не би избрал тази съдба, след като алтернативата е съжаление.
Разбира се, съжалението беше буквално изчезнало чувство сред Тайст Андий и Ендест Силан гледаше на това като на много рядък и благословен дар сред своята раса. Самият той нямаше да може да понесе такова отношение задълго. Колкото до терзаещите го спомени, какво пък, наистина беше необичайно колко дълго може да устоиш на такъв натиск. И все пак той знаеше, че не е единственият в това отношение — в края на краищата това беше бремето на целия му народ. Дали бе достатъчно, за да облекчи самотата му? Може би.
Мракът мълчеше от толкова дълго; сънищата му, че чува шепота на своя свят — родния си свят, — бяха изтлели на пепел. Нищо чудно, нали, че сега седеше в сумрака на стаята си плувнал в пот и всяка вадичка сякаш изпиваше всичката топлина от плътта му. Да, бяха разкрили Куралд Галайн тук, в този град — акт на колективна воля. И все пак това беше безлика сила — Майката Тъма ги бе изоставила и никакъв копнеж от тяхна страна не можеше да промени това.
Какво е това тогава?
Кой говори така властно?
Не шепот, а вик, крясък, настръхнал от… какво? От обида. Възмущение. Гняв. Кой е това?
Знаеше, че не е единственият, който усеща този натиск — други също трябваше да го изпитват, из целия Черен Корал. Всички Тайст Андий навярно седяха или стояха вцепенени в този момент, с разтуптени сърца, с широко отворени очи, изпълнени със страх и изумление. И — може би — с надежда.
Възможно ли беше?
Помисли си да иде в храма, да чуе от самата Върховна жрица… нещо, някакво проглашение, изречено прозрение. Вместо това излезе от стаята си, усети се, че се е забързал по коридора, а след това се изкачваше по стъпалата, нагоре и нагоре, понесен сякаш от вихъра на треска. Пристъпи в гледащото на юг владение на Господаря… залитна и видя Аномандър Рейк: седеше в стола с високата облегалка, извърнат към прозореца, и гледаше кипналите далече долу морски води, изрисувани с черно и сребърно под напора на дълбоки неведоми течения.
— Господарю — промълви задъхан Ендест.
— Имах ли избор? — запита Аномандър Рейк, все така зареял поглед в далечната буря.
— Господарю?
— Карканас. Ти съгласи ли се с нейната… оценка? Ендест Силан? Нима не провидях вярно това, което предстои? Преди идването на Светлината бяхме в гражданска война. Уязвими пред силите, които скоро щяха да се родят. Без кръвта на Тиам не можех изобщо да наложа… мир. Единение.
— Господарю… — промълви Ендест Силан и усети, че не може да продължи.
Рейк като че ли разбра, защото въздъхна и отвърна:
— Да, крайно несигурен мир. За толкова много се оказа мирът на смъртта. Колкото до единението, то се оказа ужасно краткотрайно, нали? Все пак, чудя се, ако бях успял — наистина успял, — дали това щеше да я вразуми?
— Господарю… нещо става.
— Да.
— Какво трябва да направим?
— Ах, приятелю. С право питаш за това. Не обръщай внимание на Върховната жрица и нейния отговор — при нея той винаги е един и същ, нали? Кой надава бойния вик на Куралд Галайн? Нека потърсим отговора между краката й. Дори това с времето може да стане досадно. Но не повтаряй думите ми пред Спинок Дурав — не бих искал да разстроя малкото му удоволствие.
Ендест Силан искаше да закрещи, искаше да се хвърли върху своя Господар, да го стисне за врата и да изтръгне… да изтръгне какво? Не знаеше. Синът на Тъмата беше за него най-умното същество — смъртно, безсмъртно, все едно — което познаваше. Мислите му странстваха в хиляди посоки едновременно и нито един разговор с него не можеше да бъде предречен, нито един път не можеше да се сметне за сигурен.