— Не мога да дам отговор този път — продължи Аномандър Рейк. — Нито Спинок, опасявам се. Той ще е нужен… другаде. — И ето, че главата му се извърна и очите му се приковаха в Ендест Силан. — Ще трябва да се падне на теб, отново. Още веднъж.
Ендест усети как душата му се отдръпна в ужас, сви се в онази пещера, която бе изровила за себе си дълбоко някъде в ямата на сърцето му.
— Ваше величество… не мога.
Аномандър като че ли размисли над това. Десет хиляди нишки се сплетоха и се събраха в нова и смътна изненада се изписа на лицето му. И той се усмихна.
— Разбирам. Няма да моля повече тогава.
— Но… тогава… кой? Ваше величество… аз не…
Огорчението в тона на Аномандър Рейк бе в ужасно противоречие с думите му:
— Преродени в гняв. О, да можех да видя това.
Гласът му отрезвя:
— Ти беше прав — не можеш да застанеш вместо мен. Не се намесвай по никакъв начин, Ендест Силан. Не заставай между две сили, никоя от които не можеш да разбереш. Сигурно ще изпиташ нужда, но я потисни с цялата си воля. Не трябва да те загубим.
— Не разбирам, ваше величество.
Но Аномандър Рейк вдигна ръка.
И да, излъчването си бе отишло. Мракът отново се смълча. Онова, което бе дошло в техния свят, беше изчезнало.
Ендест усети, че се е разтреперил.
— Дали… дали ще се върне, господарю?
Синът на Тъмата го изгледа със странно забулени очи, след това се надигна и закрачи към прозореца.
— Виж, моретата стихнаха отново. Полезен урок според мен. Нищо не трае вечно. Нито насилието, нито мирът. Нито скръбта, приятелю, нито гневът. Хубаво гледай това черно море, Ендест Силан, в идващите нощи. Да успокои страховете ти. Да ти даде посока.
И с това той разбра, че са го освободили.
Объркан, уплашен от бъдеще, за което съзнаваше, че не е достатъчно умен, за да го разбере, той се поклони и напусна. Коридори и стъпала, а дори и ехото не бе останало. Спомни си една стара молитва, която се шепнеше преди битка:
Но сега, в този момент, едва ли можеше да се чувства по-сам. Воините вече не изричаха тази молитва. Тъмата не чакаше да приеме дъх, дори и сетния дъх на моста между живот и смърт. Воинът Тайст Андий се сражаваше в мълчание, а когато паднеше, падаше самотен. По-самотен от всеки, който не е Тайст Андий.
И тогава в главата му се появи ново видение. Стъписа го и го накара да спре по средата на стълбището. Върховната жрица, извила гръб в дъга на пода, крещи в екстаз — или в отчаяние, имаше ли разлика всъщност?
Нейното търсене. Нейният отговор, който не беше никакъв отговор.
„Да, тя говори от наше име, нали?“
— Разтревожен е — промълви Салинд, най-после отърсила се от жестокия студ, който я беше обзел. — Избавителя се е пробудил по някаква неведома и непонятна за нас причина. Но аз го усетих. Много е разтревожен…
Неколцината поклонници край огъня закимаха, макар никой от тях да не притежаваше възприемчивостта й за такива неща. Все още бяха твърде обвързани с упоритите и непрестанни нужди на тленността. А налице вече бе и ужасът, който ги дебнеше всеки миг, откакто Помръкващия ги бе изоставил. Изоставяне, което те приемаха като обръщане на гръб и го смятаха за напълно справедливо, защото никой от тях не се беше оказал достоен за сиърдомина и закрилата, която предлагаше той. Да, отказваше им с пълно право. Бяха го провалили, макар и по непонятен все още начин.
Салинд разбираше всички тези възгледи и дори до известна степен — а това само по себе си бе изненадващо за крехката й възраст — осъзнаваше естеството на това самоотричане, което може би щеше да избуи у тях. Хората, изпаднали в голяма беда, са склонни бързо да намират вината в себе си, бързо да приемат бремето на вината за неща, над които всъщност нямат никаква власт и които не биха могли да променят. Започнала бе да разбира, че това е съществена, неотделима част от самото вярване, от вярата. Потребността, на която не можеш да отвърнеш сам, се прехвърля на някого или на нещо по-голямо от теб самия и тази форма на пораженство смъква огромна, непосилна тежест.
Във вярата можеше да се намери облекчение. Освобождение.
„И тук се оголва едно огромно противоречие. Вярващите предават всичко в ръцете на Избавителя — който по самото си естество не може да освободи нищо, не може да намери никакво облекчение и поради това не може да се предаде.“
„Къде тогава е възнаграждението за Избавителя?“
Подобни въпроси не бяха за нея. Може би всъщност изобщо нямаха отговор. Засега я чакаше много по-земна грижа, от най-неприятния вид. Десетина бивши войници, навярно от тенебриите на Панион, тероризираха лагера на поклонниците. Ограбваха новодошлите, преди да са успели да поставят съкровищата си върху могилата. Имало беше побоища, а вече и едно изнасилване.