Салинд огледа лицата пред себе си. Видя страха и гнева, болката и усилващото се отчаяние. Не искаше да им откаже, но какво можеше да направи? Не беше искала да става жрица — не й беше ясно как изобщо бе станало това. А собствената й болка? Собственият й прекършен живот? А плътта, която някога бе поемала в устата си? Не кървясало месо на непознат, о, не. Първородните тенесковри, Чедата на Мъртвото семе, ах, те трябваше да са особени, да, толкова особени — готови да ядат ближните си, а това не беше ли доказателство колко особени са? А какво да кажем тогава за ужасната нужда, която беше довела нея тук?
— Трябва да отидеш при него — каза търговецът. — Знаем къде да го намерим — в Черен Корал. Аз мога да те заведа при него, жрице. Заедно ще поискаме помощта му — той беше сиърдомин, избран меч на тирана. Той ни го дължи! Дължи го на всички нас!
— Опитах се…
— Аз ще ти помогна — настоя търговецът. — Ще му покажа желанието ни да се поправим. Да зачетем Помръкващия с подобаващата почит.
Другите закимаха, а търговецът събра кураж от това и продължи:
— Ние ще помогнем. Всички ние тук ще застанем с теб, жрице. Веднъж да го накараме да разбере какво става, веднъж да се изправим пред него — там, в онази проклета пивница с проклетия Тайст Андий, с когото играе — как ще може отново да ни обърне гръб тогава?
„А честността? А самият сиърдомин и неговите собствени рани? Виж ревността в своите приятели — виж я в себе си, и тогава се запитай: къде е моето състрадание, когато застана пред него и му закрещя какво искам?“
„Защо никой от вас не се защити сам?“
— Жрице!
— Добре. — И тя стана, придърпа вълнения си халат около себе си. — Води тогава, търговецо. Там, където можем да го намерим.
Един мъж на тезгяха закиха толкова свирепо, че се разхвърчаха слюнки, и докато този бараж продължаваше, никой около масата не понечи да заговори. Ръце посягаха за халбите, келик лъсваше по устни и очи грееха размътени и приковани напрегнато в бойното поле.
Спинок Дурав чакаше сиърдомина да направи хода си, да опита нещо неочаквано, за да укрепи огъващата се защита — винаги го биваше за някоя и друга изненада, проблясък на тактически гений, който като нищо можеше да накара Спинок да спре настъплението си, да го накара дори да отстъпи. А не беше ли тъкмо в това сърцевината на надпреварата, намекът за яркия й блясък?
Пристъпът на кихавица свърши — нещо, което явно идваше от многото келик. Изригване от ноздрите, последвано от смущаващо тъмен поток — беше започнал да вижда петна по стените, подовете и уличната настилка вече из целия град. Това чуждестранно питие се продаваше повече от ейла и виното. А сред пиещите го вече започваха да се появяват пристрастени, залитаха с оцъклени очи и зяпнали уста, с езици като черни червеи. Засега Спинок не бе забелязал такива сред Тайст Андий, но може би беше само въпрос на време.
Той отпи от чашата си с вино и остана доволен, като забеляза, че треперенето на пръстите му най-сетне е спряло. Изригването на сила от Куралд Галайн, заварило го така неподготвен, беше изчезнало и бе оставило след себе си не повече от смътно безпокойство, което съвсем леко вгорчаваше вкуса на виното. Странни бяха тези вълнения през последните нощи. И никой не можеше да каже какво предвещават.
Върховната жрица може би имаше някоя и друга идея, въпреки че ударението в твърденията й никога не се променяше, нали? Усмихна се и пак отпи глътка.
Сиърдоминът се намръщи, отпусна се назад и заяви:
— При тази атака не мога да оцелея. Хитрината на Шегаджията беше изиграна добре, Спинок. Нямаше как да се предвиди това.
— Нима? — попита Спинок. — С тези съюзници тук?
Сиърдоминът погледна с гримаса другите двама играчи, след което се изсмя кисело.
— А, да, разбирам намека ти. Келикът им мъти умовете, мисля.
— Изостря ги, да знаеш — рече Гарстен и облиза зацапаните си устни. — Макар че, готов съм да се закълна, някои нощи е по-силен от други, нали така, Фулдит?
— А? М-да, май да. Е, кога ще играеш, сиърдомин? А? Ресто, донеси още една бутилка!
— Може пък моят ум да не е остър — измърмори сиърдоминът. — Май трябва да се предам.
Спинок си замълча, макар да беше разочарован… не, по-скоро стъписан. Виждаше един съвсем приличен контраход и бе очаквал противникът му да го види моментално, но той явно се беше залисал в търсене на нещо по-добро, по-безумно. В други нощи дарбата на сиърдомина щеше да изригне в мигове като този — безстрашен гамбит, който сякаш преобръщаше света на същата тази маса.
„Може би ако изчакам още малко…“
— Предавам се — каза сиърдоминът.
Изречени думи, призната криза.