— Ресто, донеси една кана, ако оби… — Сиърдоминът спря и подскочи сякаш в стола, все едно невидима ръка го бе ударила в гърдите. Погледът му се бе приковал във вратата на пивницата.
Спинок се извърна в стола си и видя странниците, влезли в Ожулената. Млада жена, облечена в груба тъкан, ръждивочервен халат, с късо подрязана коса — по-късо дори от тази на Върховната жрица, но също толкова черна. Бледо лице, едновременно нежно и сурово, тъмнокафяви очи, които търсеха в сумрака и най-сетне намериха онзи, когото търсеше: сиърдомина. Зад нея се стълпиха други, всички облечени в дрипи, посърналите им лица — изопнати от нещо като паника.
Жената, която ги водеше, пристъпи вътре.
Сиърдоминът седеше като закован на стола си. Целият цвят се бе отцедил от лицето му преди миг, но сега то потъмняваше, очите му блестяха от гняв.
— Помръкващ…
— Това е убежището ми — каза той. — Напусни. Веднага.
— Ние…
— „Ние“? Виж следовниците си, жрице.
Тя се обърна тъкмо когато последният от тях побягна от вратата на кръчмата.
Сиърдоминът изсумтя.
Впечатляващо, но младата жена остана твърдо на мястото си. Халатът й се разтвори — нямаше колан — и Спинок Дурав прецени, че едва е навършила пълнолетие. Жрица? „Ах, да, Голямата могила, Избавителя.“
— Помръкващ — започна отново тя с глас, който малцина щяха да намерят за тягостен за слушане. — Не съм тук заради себе си. Тези, които бяха с мен, настояваха, а дори куражът им да изневери накрая, това не прави потребността им по-нищожна.
— Дойдоха с искания — каза сиърдоминът. — Нямат никакво право и разбраха истината за това веднага щом ме видяха. Трябва и ти да направиш същото и да напуснеш като тях.
— Трябва да се опитам…
Сиърдоминът се изправи, толкова рязко, че стресна Гарстен и Фулдит въпреки замъглените им сетива и двамата го зяпнаха ококорени и изплашени.
Жрицата дори не трепна.
— Трябва да се опитам — повтори тя. — Заради тях и заради себе си. Измъчват ни в лагера…
— Не — прекъсна я сиърдоминът. — Нямаш никакво право.
— Защо просто не изслушаш какво имам да ти кажа?
Остротата на думите й явно изненада сиърдомина. Гарстен и Фулдит взеха халбите и бутилките и бързо напуснаха масата.
Спинок Дурав стана, поклони се леко на двамата и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Ресто — замръзнал на мястото си с кана в ръка, — му каза тихо:
— На масата ми, моля — цялата тази нощ. Сиърдоминът няма и да се сети за теб, когато си тръгне.
Ресто примигна и кимна.
В тъмното срещу входа на Ожулената кръчма Спинок Дурав изчака. На излизане беше почти сигурен, че ще види поклонниците да чакат отвън, но улицата беше празна — наистина бяха избягали, на бегом при това, сигурно чак до лагера си. Нямаше много храброст у вярващите в Избавителя.
С поне едно изключение, поправи се той, когато жрицата излезе.
Изглеждаше отпаднала — все едно краката й изведнъж са омекнали. Придърпа халата около себе си и тръгна. Направи три, четири крачки, после забави, спря и се обърна към Спинок Дурав.
Той пристъпи напред.
— Извинете, жрице.
— Вашият приятел взе каната и поръча още една — рече тя. — Ако ви е грижа, можете да го приберете след няколко камбани — бих предпочела да не изкара нощта в безсъзнание на мръсния под.
— Бих помислил, че тази възможност би ви удовлетворила.
Тя се намръщи.
— Не. Той е Помръкващия.
— А това какво означава?
Жената се поколеба.
— Всеки ден, доскоро, идваше при Голямата могила и коленичеше пред нея. Не за да се моли, нито за да поднесе дрънкулка.
Объркан, Спинок Дурав попита:
— Какво тогава?
— Той би предпочел това да остане в тайна, подозирам.
— Жрице, той е мой приятел. Добре виждам отчаянието му…
— А това защо толкова ви безпокои? Повече, отколкото би изпитал един приятел — усещам го. Повечето приятели може да предложат съчувствие, дори и повече, но у тях остава каменната мисъл, че са благодарни, че не споделят бедата на приятеля си. Но това го няма у вас, не и спрямо сиърдомина. Не. — Тя се приближи още стъпка към него, очите й затърсиха. — Той отвръща на нужда, а от болката, която изпитва, вашето сърце започва да кърви.
— Майко Тъма, жено!
Тя се отдръпна и извърна очи.
— Извинете. Помръкващия коленичи пред Голямата могила и поднася на Избавителя най-скъпия дар от всички. Приятелство. Без да моли за нищо. Идва, за да облекчи самотата на Избавителя. — Приглади с ръка късата си коса. — Опитах се да му кажа нещо, но той не иска да ме чуе.
— Мога ли да…
— Съмнявам се. Опитах се да му кажа какво усещам от Избавителя. Господине, вашият приятел му липсва. — Въздъхна и му обърна гръб. — Ако всички, които го почитат, правеха това без нужда. Ако всички идваха при своя спасител, без да мислят за титлата и нейното бреме, ако идваха като приятели… — Погледна го през рамо. — Какво щеше да се случи според вас? Чудя се…