Гледаше я, докато се отдалечи, твърде унизен, твърде потресен, за да я догони, да изтръгне отговорите — подробностите, — които най-много му бяха нужни. Да разбере какво би могъл да направи. За сиърдомина. За нея.
За нея?
„Виж ти. Защо трябва да ме интересува тя? В името на Бездната, какво ми направи тя?“
„И как, в името на Майката, сиърдоминът може да й устои?“
Колко жени бе имало? Изгубил им беше броя. Щеше да е по-добре, навярно, поне веднъж да бе предпочел да сподели своя дар на дълголетието. По-добре, да, отколкото да гледа малкото, оставали с него за някакъв по-дълъг отрязък от време, как губят цялата си красота, отдават младостта си, докато за Каллор не останеше никакъв избор, освен да ги махне, да ги заключи далече от себе си в някоя кула или на някой брулен от вятъра хълм. Какво друго можеше да направи? Те кретаха, затъваха в окаяния си живот, а тази окаяност бе оскърбление за сетивата му. Твърде много горчивина, твърде много злост имаше в нажежените състарени очи, впити в него. Нима не остаряваше и той? Вярно, година за тях бе едно изтупване на сърцето за Каллор, но виж тези бръчки на лицето му, виж бавно похабяващия се мускул, стоманеносивия цвят на косата му…
Не беше просто въпрос на избор на най-бавно изгарящото дърво в края на краищата, нали? При тази мисъл той срита жаравата и загледа как искрите закръжиха нагоре в нощта. Понякога най-мимолетните пламъци на бързото и краткотрайното носеха своя особена топлина. Твърдо дърво и бавно горене, меко дърво и неохотно димене, преди да рухне пепелта. Смолисто дърво — и ох, как пламваше тя! Ослепително, да, блясък, от който никой мъж не би могъл да се отвърне.
Колко лошо, че трябваше да убива всяко дете, което посееше. Несъмнено това отчуждаваше донякъде някои от съпругите и любовниците му. Но той не бе проявявал чак такава жестокост, та да се колебае, нали? Не. Та той бе изтръгвал онези отвратителни бебета от майчината им прегръдка едва ли не още щом се изхлузеха от утробата, а не беше ли това проява на милост? Никой не се привързва към мъртви неща, дори майките.
Привързаностите, да. Те наистина бяха загуба на време и по-важно, проява на слабост. За да владееш империя — да владееш сто империи, ти е нужна известна обективност. Всичко трябва да се използва, да го пресътвориш така, както ти харесва. Та той бе предприемал грандиозни строителни проекти, които да възвеличат управлението му, но малцина разбираха, че не довършването им е важно, а самата работа и всичко, което тя предполага — неговата власт над живота им, тяхната вярност, техният труд. Та той можеше да ги принуди на този труд десетилетия наред, да гледа как поколения от тези глупци си отиват едно по едно; всички се трудеха ден подир ден за живота си и все още не разбираха какво означава да дадат на него — на Каллор — толкова години от тленното си съществуване, толкова от него всъщност, че всяка рационална душа трябваше да нададе вой пред жестоката несправедливост на един такъв живот.
Това, ако питаха него, бе най-дълбоката мистерия на цивилизацията — и колкото и да го експлоатираше, в края на краищата така и не можеше да го разбере. Готовността на други интелигентни (е, умерено интелигентни) хора да заделят, да опаковат и да продадат изумителни проценти от своя ограничен живот, всичко това — в служба на някой друг. И срещу каква отплата? А, някаква сигурност може би. Циментът на стабилността. Здрав покрив, нещо в чинията, обичните деца, всяко от които е обречено да повтори същия тежък труд. И беше ли това изобщо размяна?
Нямаше да е така за него. Знаеше го, беше го знаел още в самото начало. Той самият нямаше да изтъргува нищо от своя живот. Нямаше да служи на никого, нищо от труда си нямаше да даде за строежите и вечно разрастващото се богатство на някой глупак, който си въобразява, че неговата част от сделката е изключително щедра, че всъщност е най-драгоценният дар. Че да работиш за него или за нея е привилегия — богове! Каква заблуда! Каква лъжа, така наежена и заредена със собствената си безсрамна наглост!
Колко точно правила на гражданското поведение бяха изобретени, за да увековечат тези колосални схеми на власт и контрол на малцината над многото? Правила, защитавани до смърт (обикновено смъртта на многото, рядко на малцината) със закони и войни, със заплахи и брутално насилие — ах, какви времена бяха, нали? Как се бе възвисявал в онези безчинства!