Нямаше да е един от множеството. И той го беше доказал, отново и отново, всеки път. И щеше да продължи да го доказва.
Една корона имаше, на ръка разстояние. Кралство, чакащо да бъде завзето. Господство не над нещо толкова банално като империя — онази игра отдавна бе станала безинтересна, — а над селение. Цялост, състояща се от всички възможни сили на съществуванието. Силата на земната плът, всеки елемент несвързан, искрящата воля на вярата, кълбото от политика, религия, обществена хармония, усещания, изтъкани от обичайните трагични корени на отминали векове, златни и лишени от болка, и нови векове, ярки в своето нелепо обещание. Докато през всичко това падаха дъждовете на забравата, пороят от падения и смърт, страдание и мизерия, прекършен бог, завинаги обречен да остане така — о, Каллор знаеше, че може да наложи властта си над такова същество, да го направи безсилно като най-презрения си поданик.
Всичко — всичко това — на ръка разстояние.
Изрита отново жаравата, съчките, разпалили този мимолетен огън, видя ги как западаха на бяла пепел. Няколко бели кости се виждаха сред въглените, единственото, останало от жалкото същество, което бе изгълтал вечерта.
Петно облаци проряза ивица през звездния простор. Забулената в прах луна все още не бе изгряла. Някъде в равнината койоти се караха с нощта. Предния ден бе намерил следи от търговски керван, подкарал косо от северозапад на югоизток. Добре изровени бразди от фургони, стъпки на впрегнати волове. Смет, разхвърляна от двете страни. Доста разочароващо, общо взето. Беше навикнал на самота, в която единственият признак за човешка дейност бяха запалените треви понякога далече на хоризонта на запад — степните номади с техните странни порядки — нещо свързано със стадата бедерини и нуждата от различни треви, подозираше той. Преминаването му през разни места безпокоеше древни духове, детайл, който някога го дразнеше дотолкова, че ги гонеше и избиваше, но вече не. Нека да вият и тръпнат, да се тресат и да стенат, обзети от страховити кошмари. Нека смъртните им чеда се свиват от страх сред високите треви, докато всичко отмине и свърши.
Върховният крал си имаше други грижи. И други проблеми, с които можеше да ангажира ума си.
Изведнъж трепна, с всички сетива нащрек от изригналата някъде на север сила. Бавно се изправи и се взря в тъмното. Да, нещо кипеше разбудено… Какво ли можеше да е? И… да, друга сила, а нея той разпозна: Тайст Андий.
Дъхът изсъска през разядените му зъби. Разбира се, ако продължеше по този път, щеше да направи пълен кръг, обратно до онова ужасно място — как му беше името? Да, Корал. Цялата бъркотия с Панион Домин, ох, каква глупост! Жалката, противна идиотщина на онзи ден!
Възможно ли бе това да са онези прокълнати ловци? Дали не го бяха обкръжили по някакъв начин? Дали сега удряха право на юг, за да се изправят срещу него? Какво пък, можеше да посрещне това. Избил беше своя дял от дракони, чисти, както и соултейкън. „Един по един, разбира се. Два наведнъж… това би могло да се окаже предизвикателство.“
През цялото това време гонитбата им беше тромава, безмозъчна. Толкова лесно ги надиграваше, отклоняваше ги — можеше да ги засече в засада безброй пъти и навярно трябваше да направи точно това. Най-малкото можеше да е разбрал източника на тяхната настойчива — патологична, да — неумолимост. Наистина ли бе разгневил чак толкова Рейк? Изглеждаше нелепо. Синът на Тъмата не беше от тези, които ще са толкова обсебени; всъщност никой от Тайст Андий не беше податлив на обсебеност, а дали това не беше основната им слабост? Това отпадане на волята.
И как бе разгневил толкова Корлат и Орфантал? Дали бе защото не остана, не избра да се бие редом до всички обречени глупци в онзи ден? „Нека малазанците страдат! Те бяха нашите врагове! Нека Т’лан Имасс предадат Силвърфокс — тя го заслужи!“
„Не беше наша онази война, Бруд. Не беше наша войната, Рейк. Защо не ме послушахте?“
„Ба, елате и се изправете срещу мен тогава. Корлат. Орфантал. Хайде, да приключим с този боклук.“
Двете лумнали сили внезапно угаснаха.
Някъде далече на изток койотите отново подхванаха безумния си крясък.
Погледна към небето и видя просвета на изгряващата луна, раздраното й навъсено лице от отразена слънчева светлина и ръждивата прах от разбудената й дрямка. „Виж се. Твоето лице е моето лице, нека бъдем искрени. Пребито и обезобразено от удари, но все пак продължаваме да се катерим нагоре отново и отново, за да продължим своя път.“
„Небето не се интересува изобщо от теб, скъпа. Звездите не те виждат дори.“
„Но ти ще продължиш по пътя си, защото това е, което правиш.“