— А после?
— После също ще чакате до следващо нареждане.
Това беше отмъщение за лъжите. По времето, когато те все още ме засягаха.
Тя работеше с Антон отдавна. Някъде от около седем години.
А може би и от повече.
Но нямаше никакво съмнение, че някой ден на всичко му идваше краят.
1980
Идеята да си намерим квартира, естествено, хрумна на Антон, но в резултат на трудното решение на майка ми.
Баща ми беше загинал отдавна, когато бях на пет години, аз не помнех нищо за него, не ми беше мъчно и не се чувствах ощетена. Освен може би подсъзнателно. Вероятно затова светкавично и мъртвешки се вкопчих в първия стабилен и силен на вид мъж.
Единственото, което ме тормозеше в ранната ми младост и то с всяка измината година все повече и повече, беше оскъдността на мизерния семеен бюджет. Но майка ми се напъваше с всички сили и до известно време живях почти щастливо.
Ала всичко свърши — настъпиха други времена.
Разбира се, майка ми не знаеше за съществуването на Антон.
Иначе… Но какъв смисъл има да гадая сега?
Беше ясно само едно — че иначе моята съдба със сигурност щеше да се развие по друг начин.
Тя не знаеше и със свито сърце се примири с мисълта, че по волята на нелепата случайност или, по-точно, на нечия нечестна игра, измама и на царящото в държавата безобразие, талантливото й умно момиче бе останало зад борда на московския институт. Но със сигурност не се бе прекършило и не бе изгубило вяра в себе си. А утроявайки — какво ти утроявайки! — удесеторявайки силите си, сега се бе впило в гранита на науката и на втория път задължително щеше да заеме мястото си на студентската скамейка, което му принадлежеше по право. А дотогава — всъщност в това беше и целият смисъл на компромиса — за момичето наистина беше по-добре да остане в Москва и да свикне с града, още повече, че много малко хора можеха да се запишат на подготвителните курсове. И беше безразсъдно да се пропуска такъв късмет.
Естествено, аз измислих „подготвителните курсове“, като излъгах и за това, че е много трудно да те приемат там.
Тя ми повярва и родителската благословия ме споходи заедно с осемдесет рубли месечна издръжка, която проби огромна дупка в скромния бюджет на мама.
Всъщност по това време съвестта ми изведнъж се лиши и от глас, и от слух, въплъщавайки се идеално в прочутите три маймуни, които, както е известно, не виждат, не чуват и не казват нищо на никого…
Аз не се срамувах, не страдах и дори не се замислях какво представляват тези нещастни осемдесет рубли за моята възрастна и не много здрава майка.
Аз ликувах.
Защото месечната ми издръжка значително увеличи моята привлекателност в очите на Антон.
И странно, но осъзнаването на това срамно обстоятелство изобщо не ме оскърби и дори не ме смути.
Повтарям: аз ликувах.
Ако това беше антична трагедия, на това място вероятно би заговорил хорът, мърморейки нещо за божието наказание, което задължително ще ме докара до лудост.
Но така или иначе, любимият ми разумно прецени, че покривът над главата доста би опростил нашия живот. А останалите пари, заедно с онези случайни печалби, до които продължаваше да се докопва, щяха да ни осигурят почти безметежно съществуване в града, който му бе харесал.
А освен това зад широкия гръб на Антон непрекъснато се мяркаше призракът на казармената примка и всеки срещнат милиционер ставаше два пъти по-опасен.
И в тази връзка квартирата под наем, която беше чуждо, но все пак относително постоянно жилище, му изглеждаше като манна небесна. Защото в нея можеше да се скрие, да се притаи и да изчака.
А какво щеше да стане после?
Антон не искаше да мисли и категорично забраняваше да се говори за това. Той не понасяше неприятните мисли и пропъждаше хората и избягваше ситуациите, които можеха да му ги навяват.
С първите пари, които получихме в Централна поща „до поискване“, отидохме на улица „Банна пресечка“.
В Москва имаше едно тайно местенце, където постоянно се тълпяха няколко десетки странни хора.
Винаги, когато се съберяха, те си разменяха по една-две кратки фрази и бързо се разделяха да търсят нови събеседници.
Като в същото време имаха престорено безразличен вид, с който сякаш казваха: „Не зная кой какво прави тук, но аз просто се разхождам на чист въздух. Какво, не може ли?“
Тълпата моментално обкръжаваше новаците в плътен обръч.
Обръчът трескаво се стесняваше, свиваше се вълнообразно и стремително се разпадаше.