Последната фраза беше адресирана към мен.
— Две бутилки ли?
— Точно така. Те бяха само три. И знаеш ли какво, приятелю, ако вечерята е добра, третата ще бъде твоя.
— Какво говорите, мосю, това е много щедър жест.
— Твоя е. Вече реших. А сега произнеси присъдата…
Той се замисли обречено за две минути, след което започна непрекъсната смяна на ястията и напитките, чиито вкус и аромат, колкото и да е странно, ние все пак успяхме да различим.
А още по-странно бе това, че продължавахме да изтрезняваме.
Честна дума, когато ни поднесоха десерта, вече всичко беше почти наред.
И изобщо ние си бяхме съвсем наред.
Сякаш кристалните пантофки наистина бяха на краката ми.
И когато часовникът на кулата удари полунощ, нищо не се разтвори в мрака и не изчезна в лабиринта на болните несбъднати фантазии.
Той отново ме хвана през кръста и ме вдигна от земята, но сега наоколо нямаше недоволно мърморещи пътници, тясно коридорче между креслата и чанти, стоварени върху нечия глава.
Наоколо царяха прохладата на огромната и наистина кралска спалня, полумрак и прасковената коприна на канделабъра върху нощното шкафче до леглото.
Бях чела някъде, че в „Риц“ специално избрали тази нежна розовееща коприна, та всяко женско лице да изглежда младо и свежо в мрачината.
Не зная как му изглеждаше моето лице през онази нощ, когато докоснах устните му за пръв път.
Но в едно бях абсолютно сигурна, макар че ми беше най-трудно да повярвам точно в това — през времето, докато прасковеният абажур светеше дискретно, обливайки телата ни с мека топла светлина, аз нито веднъж не си спомних за Антон.
За пръв път от двадесет и две години.
Изобщо времето като че ли спря, а в безвремието само сърцата ни биеха в унисон, а устните ни мълвяха тих и едва доловим шепот. Но казваха нещо много важно.
Ала за сметка на това, когато равномерното тракане на масивния бронзов часовник на полицата над камината подхвана обичайната си работа и Фьодор за пръв път се откъсна от мен, отдръпвайки се малко встрани върху огромната плоскост на леглото, а сърцето ми мъчително се сви, сякаш между нас се ширна безкрайността, той — покойният ми съпруг, веднага се върна и политналата ми душа беше окована с вериги.
И то не от някого и дори може би не по своя воля.
А от него — от Фьодор.
И аз нямаше къде да се скрия от това.
— Все пак каква е тази история със смъртта на твоя съпруг и със замъка с призраците?
Значи аз също не бях мълчала, докато той самовлюбено бе възпявал себе си.
А освен това се оказваше, че дори ме беше слушал.
И сега, разбира се, му разказах всичко подробно, като успях дори да изложа накратко и съдържанието на романа на Тоша.
А в отговор чух:
— Тази история не ми харесва.
И отговорих:
— На мен — също.
Спорихме вяло и развеселено.
Разменяхме си реплики, но не забравяхме за кратките бурни ласки.
И можехме да спорим така вечно, но вече се съмваше, а утре сутринта него го очакваше провинция Grand Champagne, след това Petite Champagne, а по-нататък — Les Borderies, Les Fins Bois, Les Bons Bois, Les Bois Odinaires — всичките шест прочути центрове за производство на коняк във Франция и вселената, като във всеки от тях имаше стари винопроизводители, бъчви и лозя. Но най-важното бе прочутата дан за ангелите, която на всяка цена трябваше да заснеме.
— Знаеш ли какво… — Той се измори и, разбира се, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея — за невидимата дан, но също така и за мен и моите призраци. А освен това той беше свикнал да взема решения и винаги да носи отговорност за онова, което е решил. — Ще отидем в този дяволски замък заедно. Но по-късно. И това е логично. Първо ангелите, а после нечистите сили. Съгласи се. Всъщност можеш да не се съгласяваш, но аз и без това няма да те пусна никъде сама.
— Съгласна съм — измърморих, завирайки нос в рамото му, което беше толкова горещо, силно и стабилно, че наистина много ми се искаше да се съглася. Да се облегна на него. И да не мисля за нищо друго. За нищо свое. За нищо плашещо, страшно и тревожно, когато близо до мен имаше такова рамо.
Съблазънта беше огромна.
Но не биваше да се поддавам.
Защото знаех, макар да нямах представа откъде, че този замък и тези призраци са само мои.
И докато сама и само със собствени сили не разберях и не осъзнаех какво се крие зад всичко това, нямаше да бъда щастлива до това рамо.