А по това време ние вече щяхме да бъдем далеч. Почти до крайната си цел.
Може би.
А сега настъпи най-подходящият момент да задам въпросите, заради които всъщност настоявах да ми изпратят точно този шофьор.
Може би трябваше да започна от общите въпроси: за дължината на маршрута, за местните забележителности, за ресторантите по пътя и за други туристически глупости, които ти влизат през едното ухо, само за да излязат веднага през другото.
Но кой знае защо ми се струваше, че с този тип можех да мина и без куртоазия. В смисъл, че никакви любезни дрънканици нямаше да го баламосат.
Веднага хванах бика за рогата още с първата фраза в мига, когато напрегнатата пауза, увиснала в купето след първите любезности, които си разменихме, малко се поразсея.
— Преди известно време сте карали по този маршрут моя съпруг.
— Спомням се.
— Значи сте го запомнили?
— Не. Мадам Печенина ми каза.
— А без нея нямаше ли да се спомните?
— Едва ли. Карам руски туристи всеки ден. Този не беше от най-запомнящите си.
— Защо?
— Защото мълчеше.
— През целия път ли?
— Общо взето, през целия път.
— А придружителката му?
— Тя пък съвсем.
— Защо?
— Това, разбира се, не е моя работа, но останах с впечатлението, че мадмоазел говори само по негова заповед. А той мълчеше.
— Значи те не разговаряха дори помежду си, така ли?
— Поне аз не съм чул.
— И колко време пътувахте.
— Около час и половина. Точно толкова, колкото ще пътуваме и днес. Надявам се. Ще се обадите ли на мадам Печенина?
— По-късно — заявих с тон, който не търпеше възражения и се обърнах демонстративно към прозореца.
Но не беше чак толкова лесно да се отървеш от Майя.
Още не бяха изминали и две минути, откакто се отдалечихме от хотел „Риц“, и настойчивото звънене на мобилния, принуди моя сериозен шофьор да вземе апарата.
— Мадам Печенина ви търси.
Щом ме търси — добре.
Нямах никакви основания да се държа грубо с Майя. Но нямах и никакво желание да разговарям с нея. Какво да правя?
Гласът в слушалката звучеше развълнувано и дори изплашено.
— Какво става?
— Нищо. Срещнах един познат в самолета.
— А не можа ли да се обадиш, да предупредиш или поне да кажеш на шофьора?
— Нямах възможност.
— А той разбра ли това?
— Разбра го. Бях страшно пияна.
— И таз добра…
— Имам пълно право. Първо, аз съм свободна жена. Второ, аз съм на почивка. И изобщо…
— Трето, това изобщо не бива да ме интересува, нали.
— Не съм казала нищо подобно.
— Но си го помисли. Както и да е. Да го забравим. Надявам се, че вече се движиш по маршрута си?
— Точно така.
— Сама ли си?
— С шофьора, разбира се.
— Имах предвид твоя познат.
— След два часа той…
— Какво?
— Вече ще бъде далеч от тук.
— Ще напусне Франция, така ли?
— Точно така. Ще иде на някакъв далечен остров — излъгах неизвестно защо. Не знаех защо го правя, но го направих уверено.
— В момента сезонът не е подходящ за островите. Казваш, че това е стар твой познат, така ли?
— От миналия ми живот.
— Познавам ли го?
— Не. Сприятелихме се след като завърших института.
— Ясно. А той не се ли изненада от пътуването ти?
— Че защо трябва да се изненадва? Замъците край Лоара са много популярен маршрут. Нали ти също твърдиш така.
— Имах предвид спецификата на пътуването ти.
— Не. Защо. Срещнахме се случайно и случайно се разделихме…
— Така е. Значи ти си добре?
— Боли ме главата.
— Хм, помоли шофьора да спре до най-близкото бистро и изпий една чаша червено вино.
— По-добре да изпия една бира.
— Във Франция това не е прието.
— Добре, тогава ще пия вино.
— Това ще те оправи. И поспи малко. Пътят не блести с кой знае каква красота.
— Слушам и изпълнявам.
А той, гаднярът, слушаше много внимателно.
— Искате ли да хапнете? — Искаше да каже „да си угасите махмурлука“.
— Не искам.
Не исках и да говоря.
За какво да си говоря с него?
Идеята да поспя ми се стори най-симпатична.
Събудих се внезапно, изведнъж.