Потръпнах от студ.
И веднага ме осени, сякаш студът избистри главата ми.
Това беше гробище!“
Това също беше измислица.
Защото отвореният портал гостоприемно ни канеше час по-скоро да влезем под сянката на засенчената от клони алея на парка.
Всъщност ако човек се замисли, дали имаше голяма разлика?
Постарах се да не мисля.
Пътеката беше посипана с чакъл, от двете й страни имаше грижливо подкастрени храсти, цветя в потъмнели от дъждовете каменни вази на огромни, засукани нестандартни крачета в стил ампир.
И дантелена сянка на старите клонести дървета.
Това определено го имаше при Антон. По същия начин или по подобен.
Пътят продължаваше под лек наклон и малкият замък Manoir се появи сред буйните зелени листа — семпъл, изчистен и без каквито и да било архитектурни завъртулки. Само с по една кокетна куличка в четирите края.
Срещу него се издигаше масивна сграда.
Вече знаех какво е това — фермата. Или селскостопанският двор, преустроен в „римски стаи“.
Бившата вила на бившата императрица беше някъде тук, под плодородната земя.
Огледах се, за да зърна нещо неизбежно, което със сигурност трябваше да видя и моментално го открих — това бяха отломките от дорически колони и някакви стари сиви камъни.
Между фермата и Manoir имаше само пръст и две клонести дървета.
И нищо повече.
В това време колата спря пред отворения портал на Manoir, а аз дори не забелязах кога стана това.
Или по-точно спря пред дамата на прага, застанала на отворения портал.
Мрачният шофьор започна да проявява чудеса от любезност, излезе от автомобила и отвори вратата пред мен.
— Bonjour, madame Gabriel.
Това беше собственичката. Между другото, френският му не беше много добър. Нещо дращеше слуха ми и това беше някакъв очевиден акцент. Само че той не беше руски.
Което беше странно.
— Пристигнахме, мадам.
Тези думи бяха адресирани към мен.
Той извади сам чантата ми от багажника и се отправи свойски към замъка.
Броят на прислугата изглежда беше ограничен. За да не кажа, че бе сведен до минимум.
Какво пък, никой не ми бе обещавал пищния разкош на „Риц“.
О, не! Сега беше по-добре да не мисля за „Риц“, за „Риц“… както и за всичко, което ми предстоеше.
Трябваше да насоча цялото си внимание към миналото. И се надявах това да е за последен път. Много ми се щеше да се надявам, че е така.
Дамата на стъпалата беше въплъщение на дружелюбната любезност.
Но всъщност тя беше британска. И изобщо не приличаше на френска.
„Неподвижната горна устна“, напълно в традициите на мъгливия Албион, бе разтеглена в нещо като усмивка. Нямаше никакво съмнение, че големината и степента на тази усмивка бяха програмирани още когато е била дете и то на рефлекторно ниво в някое недостъпно училище за девойки.
Носеше строг бежов костюм от туид, плътни бежови чорапи и хубави кафяви обувки с кръгли тъпи носове, разбира се, на ниски „спокойни“, както се изразяваха британците, токове.
— Радваме се да ви посрещнем, мадам Полонска. Аз се казвам Габриел и съм управител на този малък хотел. Надявам се, че ще го обикнете, както го обичаме ние.
— И аз мисля така. Толкова много съм чувала… за тези места.
— Благодаря ви, мадам. Приготвили сме стаята ви, но ако желаете, можете да си изберете друга.
— Много гости ли имате в момента?
— Тази сутрин вие сте единствената ни гостенка.
Тънките й вежди едва забележимо потрепнаха в знак на недоволство, но на мен това ми беше достатъчно, за да разбера, че тя е недоволна от случайното си признание и веднага побърза да поправи грешката си.
— Миналата нощ изпратихме последните гости. Бързаха да хванат първия полет от Париж, но още утре ще пристигнат няколко туристи, а след два дни тук ще е пълно с хора, защото в големия замък започва „Фестивал на светлината“. Може би сте чували за него?
— Нещо подобно на лазерното шоу на Жан-Мишел Жар, така ли?
— Точно така! Вълшебни картинки върху нощното небе на фона на музика от Ренесанса.
— Габи, не се опитвай да обясниш това с думи, невъзможно е. Те изобразяват в небето ту летящи птици, ту пламъци на пожар, ту кралски символи — лилии и саламандри. Женски глас пее за мечтата. Здравейте, скъпа… Добре дошла в нашия селски приют…