— Фактически още първата вечер, след като те зашиха.
— Обичаше ли го?
— Не, никога. Отначало го съжалявах, потисках болката си. Отмъщавах си на Георгий.
— Той изневеряваше ли ти?
— Колкото всички останали. Но аз не му отмъщавах за изневерите. А за товара. Защото той се изплаши. Макар и мислено. Разбираш ли? Изплаши се дълбоко в себе си и прехвърли цялата вина върху мен.
— Но той осъзнаваше това.
— Зная. И трябваше да изляза от този кръг. Да го разкъсам. Струваше ми се, че поредицата от обиди и оскърбления може да бъде пресечена само от още по-силно оскърбление. Клин клин избива. И Антон се появи тъкмо навреме.
— Винаги ли си знаела това?
— Знаела съм го подсъзнателно.
— А после какво стана?
— Когато той ме зарязали? Обзе ме ярост. Този хлапак, този храненик… това парче глина, изваяно от мен. Как посмя? Освен това аз знаех всичко за теб.
— Той ли ти каза?
— Не. Никога не би ми казал такова нещо. Беше много предпазлив. Разбрах го сама, досетих се от начина, по който се оформяха отношенията ви. А освен това анализирах контузиите ти. Това не беше чак толкова трудно. Антон извади късмет, че нямаше експертиза, а Георгий беше превъзбуден и не обърна внимание на дребните неща.
— Ти каза ли му?
— Да. Мислех си, че това е скрит коз за мен. А той се разсмя: „Кой ще се рови в това сега? Кой ще повярва? Тя при всички случаи ще каже каквото трябва. Дори и да я изтезават“.
— Защо е бил толкова сигурен в това?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре. Да, аз бях обзета от ярост. Бях безсилна, както пишат в лошите романи. И си отидох с тази ярост. Нямаш представа колко трудно е това.
— Георгий каза, че накрая си викала само Антон.
— Не го виках, а го проклинах. А Георгий… Той също си получи заслуженото.
За миг изгубих нишката на разговора.
Понякога насън става така, сякаш се скъсва някаква брънка, веригата се разпада, а после се връщаш към онова, което се случва, и напипваш парченцето. А понякога започваш съвсем отначало.
И този път стана точно така.
Аз се върнах. Вива продължаваше да стои до мен.
Толкова много неща трябваше да обсъдим, да уточним и в края на краищата да разберем. Включително и най-важното — последното послание на Антон, тяхната среща и тайното проблясване на Стълбището.
Но се задейства още един неотменим закон на сънищата — пълната липса на логика.
Логиката е религията на реалността.
А сънищата са алогични.
И започнах от онова, на което като че ли изобщо не му беше дошло времето.
— Дан за ангелите. Знаеш ли какво е това?
— Разбира се. Струва ти се, че е същото, така ли?
— Точно така. С течение на годините нашите души също…
— Отдават част от себе си. Част от диханието си. Своята дан.
— И стават по-силни.
— Така е. Но не всички.
— Като коняка. Който, например, е ферментирал прекалено дълго и е станал горчив…
— И дори се е вкиснал, вмирисал се е и е станал отровен и смъртно опасен.
— Да не би проблемът да е в бъчвата?
— Включително и в нея. Но предимно е във винопроизводителя и в гроздето. А освен това, в околната среда слънцето, дъждовете, ветровете. И в самата дан, която се отделя.
— На кого принадлежи тя?
— Това не може да се каже със сигурност, момичето ми. По принцип, тя принадлежи и на двамата. И на единия, и на другия. Въпросът е на кого ще се хареса. А те са капризни. И придирчиви също като нашите винопроизводители.
— Вашите ли?
— Надявам се, че са наши.
— Благодаря.
— Чакай малко. Това не ми предстои чак толкова скоро. Би трябвало да ги кажа да си вървиш. И изобщо не биваше да идваш тук. Между другото, ти отново тръгна след него, а пък уж искаш да промениш всичко.
— Искам. Но сега няма да си ида. Струва ми се, че…
— Струва ти се… На теб изобщо твърде дълго много неща само ти се струваха. Но сега наистина не бива да си отиваш. Сега върви напред. Само че не се бой. Не се страхувай от нищо. Тогава може би…
— Какво може би?
— Вашите винопроизводители…
— Мислиш ли, че това може да се отмени? — отклоних се отново от същността, макар че най-важното вече се очертаваше…
— Онази дан за ангелите ли? Зависи какво имаш предвид. Едва ли можеш да отмениш безтелесното дихание на вечността.
— Тогава какво?