— Вижте какво, предлагам ви да направим компромис. Нали жандармите отведоха собственичките на това богоугодно заведение?
— Разбира се.
— Значи ще направим следното. Нали няма да нарушим кой знае колко френското законодателство, ако проникнем в кухнята и хапнем нещо леко за вечеря?
— Ще го нарушите съвсем малко. Но аз съм готов да не забележа това.
— Прекрасно. Ще приготвя вечеря. Етиен ще си затвори очите. А вие… Между другото, как се казвате?
— Алекс.
— Алекс, разкажете накратко съдържанието на рапорта си.
— Ами мистър Самойлов? И той ли ще вечеря на вересия?
— Аз ще те заснема. Ще те увековеча за историята.
— Точно това не бива да правиш. Категорично.
— Добре. Тогава няма да те заснема.
— И ще ми дадеш лентата, на която вече снима.
— Става.
— Съгласен съм.
Колкото и да е странно, приготвих хубава вечеря.
— Всичко това започна не чак толкова отдавна, преди около пет години. Мадам реши да действа самостоятелно. Отношенията й с покойния… Извинете, но ще ми се наложи да кажа не много приятни неща за вас.
— Не се притеснявайте.
— Отношенията й с покойния ставаха все по-зле, нещата определено вървяха към развод, към подялба на имуществото, а може би и към нещо по-лошо. Господин Полонски беше известен с лошия си характер и… нека се изразим така: с навика си да решава проблемите радикално. Казано накратко, мадам реши да се презастрахова. И може би да нанесе превантивен удар. Не зная. Но тя купи лиценз за разработването на диамантени находища в някаква африканска страна със собствени пари. Сделката се провали. Режимът в страната се смени, парите изчезнаха и мадам остана насаме с разярения си съпруг. Но по това време на него вече не му беше до нея, защото бизнесът му вървеше изключително зле и проблемите го връхлитаха като лавина. Трябва да отбележа, че господин Полонски умееше да си печели врагове. И да губи приятели. В крайна сметка ситуацията стигна до задънена улица. Вариантите за решаването й не бяха чак толкова много. Един от тях, например, беше куршум в челото. Без значение дали става дума за самоубийство или за отмъщение на разгневените кредитори. Или за арест, следствие и неизбежен затвор. Или за бягство от страната, скитане из целия свят под вечно насочения мерник на снайпера и то фактически без никакви средства за съществуване. Тоест всъщност той нямаше никакви варианти. Но откри един. Доста необикновен, макар че ако се замисли човек, не беше чак толкова изключителен. Да умре като след това моментално възкръсне, но вече като съвсем нов човек.
— Тоест вместо себе си да убие…
— Точно така.
— Артур Павлович Караваев…
— И да, и не. Тази история е съвсем тъмна, обилно поръсена с хероин или някаква друга дяволска дрога — нямам представа? Казано накратко, с наркотици. Братът на новата любовница на Антон Василиевич беше наркоман. Заклет. От онези, които обществото на практика е отписало и които се скитат безцелно по градове и села. И в крайна сметка изчезват някъде. Разбира се, никой никога не ги търси. А пък за нещастие този най-ненадейно се появил и се лепнал за тях и то с чужди документи. Навремето Артур Караваев бил негов приятел и също бил заклет наркоман без близки и роднини. И умрял незабелязано от свръхдоза. Както си е в реда на нещата. Ще попитате защо на нашето братче му е трябвал чужд паспорт? Дали просто ей така в пристъп на наркоманска лудост или е имал сериозна причина да се укрива? Вече никой няма да разбере това. Пък и каква полза, ако разбере? Но бездомният наркоман и то с чуждо име се оказал много подходящ за мистър Полонски. Предполагам, че самата идея за подмяната се е родила у него веднага след запознанството му с нещастника.
— Ами сестра му?
— Какво сестра му?
— Знаела ли е всичко това? И ако е знаела, съгласила ли се е?
— Сестра му… Господин Самойлов, отправете този въпрос към госпожа Полонска и тя ще ви отговори на него по-добре от мен. За съгласието, което господин Полонски умеел да изтръгва.
— Въпросът отпада.
— Е, както искате. Общо взето, планът бил прост и почти гениален.
— Не почти. А направо гениален.
— Наистина. И всичко се реализирало. Братът наркоман благополучно потънал в морските дълбини. Предполагам, че не се интересувате особено от начина, по който е станало това. Разбира се, всичко било подсигурено технически. А след това — юридически. В смисъл, че останките на нещастното братче Иванушка били обявени за останки на стария вълк — сиреч, на господин Полонски и благополучно погребани.