На пръв поглед и двете не бяха московчанки, а интелигентни южнячки — арменки или грузинки. Но любимият ми по неизвестен начин веднага долови, че дават квартира под наем.
По-нататък събитията се развиха напълно в духа на „Банна пресечка“ — светкавично и неясно за околните.
Антон галантно подхвана двете дами, изведе ги ловко от обръча и с глас, преливащ от мека и омагьосваща топлота — можете да ми вярвате, че той умееше да прави това дяволски добре — им зададе само един въпрос:
— Какво предлагате? — Като в същото време окъпа жените в разтопеното злато на жълтеникаво-кафявите си очи, излъчващи сладко медено сияние.
Те моментално заговориха в хор, прекъсвайки се една друга.
Сякаш се изплашиха, че нещо може да се провали и че прекрасният младеж може да си тръгне, отказвайки се от ужасното им жилище.
Нямаше никакво съмнение, че си мислеха точно така. Когато поискаше, Антон можеше да обезоръжи с обаянието си най-различни хора.
Казано накратко, двустайното мизерно жилище, което никога не беше виждало ремонт и дори основно чистене и на това отгоре се намираше в далечните покрайнини, бе предоставено на наше разположение само срещу четиридесет рубли на месец, което беше съвсем поносимо.
Хазяйките не се поинтересуваха от паспортите ни, да не говорим за жителството ни, тъй като бяха удовлетворени от вълнуващата история за двама влюбени студенти, които са се сблъскали с гранитната еснафщина на собствените си семейства.
Дамите бяха от онази порода потомствени московски интелигенти, на които всяка домакинска дейност им бе противопоказна по принцип и чиито ръце притежаваха уникалното свойство да превръщат всички възможни, дори и несметни съкровища в прах. И в чиито домове задължително се въдеха молци, хлебарки и други вредни насекоми.
Като на това отгоре животът на тези прекрасни, талантливи хора с великолепно образование често си оставаше неуреден. Пък и, общо взето, те не се стремяха особено към това.
„Нашите“ бяха сестри, дъщери на прочут навремето арменски цигулар. Всъщност приживе го бяха наричали съветски. И по никакъв друг начин.
Едната бе завършила консерватория и цял живот бе преподавала музика, а другата беше архитект по образование и бе работила в някакво конструкторско бюро.
Сега и двете бяха пенсионерки.
Отдавна бяха погребали родителите си и от гледна точка на материалния живот бяха използвали времето след това изключително и само за да ликвидират всичко, което те им бяха оставили в наследство.
В крайна сметка огромният и вероятно разкошен апартамент в центъра на Москва беше минал през многократни размени, а мебелите, картините и сервизите бяха разпродадени.
Сестрите се бяха омъжвали, разбира се, несполучливо и всеки път се бяха разделяли с мъжете си с определени загуби на жилищна площ.
В крайна сметка целият остатък за двете се изчерпваше със запуснатия апартамент в покрайнините и с една стая в комунално жилище в центъра.
Сестрите живееха в стаята.
За пръв път в живота си бяха решили да дадат апартамента под наем, защото пенсиите едва им стигаха да живеят.
В този смисъл сделката им с нас беше почти безполезна.
Четиридесет рубли по принцип не можеха да решат и една десета от проблемите им.
Те си признаха, че по традиция не пропускат премиера в московските театри, редовно ходят в консерваторията, обичат сладкиши от сладкарницата в „Столешники“… и изобщо, когато тръгнали към „Банна пресечка“, се надявали на нещо повече.
И бог е свидетел, че имаха всички основания да получат това „повече“, ако не беше меденият поглед на младия Лоенгрин, както моментално кръсти Тоша една от сестрите.
Онази, която беше завършила консерватория.
Това малко постопли душата ми, защото аз очевидно не бях единствената, която виждаше в него рицар още от пръв поглед…
И тъй, въпреки съкрушените си планове, сестрите бяха доволни, страшно притеснени от мизерията в апартамента и като че ли дори бяха готови да намалят цената, стига само Антон да намекне за това.
Но той прояви великодушие.
След като ни поканиха да се отбиваме у тях без предупреждение на кафе и сладкиши, дамите се оттеглиха.
Антон, който не излизаше от ролята си, отиде да ги изпрати.
А аз за пръв път останах насаме с чуждото непривлекателно жилище.