— … която аз наруших.
— Да. И това костваше живота на господин Полонски. За пореден и надявам се за последен път.
— Той ви обеща да не снима, така ли?
— И то със светкавица. И изобщо по никакъв начин да не издава присъствието си.
— Не издържах. Кадърът беше страхотен… Извинете.
— Не разбирам за какво говорите, господа. И дами. Господин Полонски се подхлъзна на стълбите в собствения си замък. Нали вече стигнахме до това общо заключение? И нашите експерти го потвърждават.
— Разбира се.
— И още нещо, Алекс, твоят рапорт… е безумно интересен, но се боя, че…
— Вече разбрах. Не се вписва особено в логиката на твоята версия.
— Точно така.
— Тогава ето какво ще направим…
Те се впуснаха в много дълъг и изключително професионален разговор, от който не разбрах абсолютно нищо.
И изобщо не ми беше интересен.
Тук и сега се решаваше нещо съвсем друго.
Най-важното.
Всъщност както ми беше обещано в началото.
Съдбата не ме излъга и предчувствията ми се сбъднаха.
— Е, мисля, че вече е време.
Фьодор говореше съвсем тихо, но разбира се аз го чух.
И в гърлото ми се надигна гореща горчива буца.
И мъка. Вече знаех каква щеше да е тя — безкрайна и безпросветна.
Всичко се реши съвсем справедливо.
Затова просто не бях заслужила нищо друго.
Всичко беше правилно.
— Тръгваш ли?
— Тръгвам, разбира се. Но нали и ти няма да останеш тук.
— Кой е казал такова нещо?
— Аз. И ти. Някой май че се канеше да заснеме онази дан за ангелите. Някой твърдеше, че знае как трябва да направи това.
— Аз! Аз зная! Разбираш ли, аз осъзнах… Нашите души и изобщо душите на хората с течение на възрастта също дават своята дан… Което означава, че трябва да се снимат хората… Разбираш ли?!
— Шшт… Ти наистина си лекомислена жена. Да осъзнаеш такова нещо… И да не разбереш, че това е много дълга история. Че това е огромна работа. За цял живот. Ставай! Тръгваме! Всъщност не ни остава много време…
Ноември 2002 — юни 2003
Остров Kudahuraa (Индийски океан)
село Николина планина