Выбрать главу

2002

Странно, но уникалната способност на Антон да манипулира хората, като откровено им натрапва решението, схемата и маниера си, по феноменален начин се разпростираше във времето и след смъртта му.

Това не можеше да се посочи конкретно, но като че ли беше точно така, защото когато се настаних в овалната зала, седнах с гръб към вратата.

Глупости.

Просто ме мързеше да се преместя.

И сега напрегнато се вслушвах в меките стъпки по виолетовия килим.

Някой затвори внимателно тежката врата след себе си и бавно се приближаваше зад мен. Макар почти със сигурност да знаех кой беше той, все пак не се почувствах добре.

Бях сигурна, че и Антон е изпитвал същото.

Той не беше храбрец и дори на четиридесет години не се бе преборил напълно с детинския си страх от тъмнината и непознатите празни помещения.

Естествено, причината за странния му навик да демонстрира на посетителя собствения си задник се състоеше в стремежа да го стъписа и да го накара моментално, още преди да е събрал мислите си, да търси линия на поведение в неестествена и откровено провокативна ситуация. Това беше очевидната, но не и единствена причина. Вероятно другата беше известна единствено на Антон. И на мен.

Бях убедена, защото знаех със сигурност, а следователно нямаше начин да греша, че той, както и аз, не можеше да понася чуждо присъствие зад гърба си.

Тихите стъпки сякаш на самата съдба — или на самата смърт? — която до един момент се бе старала да не привлича вниманието му и се бе подготвяла да нанесе удар, сигурно всеки път са тревожили и плашили Антон.

Сърцето му е замирало изплашено, а леденият ветрец на ужаса, промъкващ се зад гърба му, е вилнеел свободно в гърдите му.

Но той стоически не е променял позата си.

Вслушвал се е напрегнато в шума, надвивал е себе си, прекършвал е страхливата си душа, учил се е да побеждава собствените си страхове и си е доказвал, че това е възможно.

Но какво общо имах с това аз?

И защо трябваше да треперя в очакване?

Обърнах се рязко и малко по-бързо, отколкото трябваше.

Човекът, който вървеше към бюрото, потрепна и застина на място.

Известно време двамата се разглеждахме съсредоточено.

Съвсем кратко — само в течение на някакви си две секунди.

А после въздъхнахме с облекчение — всеки за себе си.

„Това е тя“ — помисли си Юра, имайки предвид нещо много повече от простата констатация на факта, че зад бюрото седи същата онази жена, която той е предполагал, че ще види тук.

„Това е той“ — признах си наум аз дори с известна радост. И това означаваше, че главният юрист на компанията или, по-точно, ръководител на правния отдел Юрий Лвович Птица очевидно си бе останал същият или почти същият Юра Птицата или Пилето, какъвто си беше в самото начало.

Извинете за баналността.

Само че навремето, не чак толкова отдавна, но естествено не и вчера, а преди около петнадесет години, ние започнахме заедно съвместната си работа. И усещането ни беше точно такова — тръгваме на път, без да ни интересува къде ще стигнем.

Макар че, разбира се, никой не тръгна за никъде.

Седяхме си на едно място в две малки тесни стаички — първият ни офис, който, между другото, се наричаше именно офис. И само толкова.

По-късно, когато се появиха къщи с колони и стени, излети от огледално стъкло, започнахме да казваме „кантората“ или „лавката“.

А сега стана така, че вече нямаше никой от онези, които се тъпчеха в онези две стаички.

Отрядът ни се пръсна в движение и някои вече бяха на онзи свят.

Други спряха някъде в ниското.

Трети обикаляха в съседни води и не искаха да си спомнят нищо от онова време.

Някои може би продължаваха да са тук, но се бяха променили до неузнаваемост и без проблеми минаваха за чужди.

И само Юра Пилето, който почти не се бе променил, стоеше на две крачки от мен и като че ли мислеше за същото.

Преодолях с лекота тази крачки.

И ето че силните, леко понапълнели ръце — всъщност Птицата винаги си беше едричък — ме сграбчиха и като че ли искрено ме притиснаха до широките си меки гърди.

И аз се почувствах добре и спокойно на тези гърди, вдъхвайки слабия аромат на непознатия парфюм, на тютюн, кафе и на още нещо неуловимо, което не можех да определя, а заедно с това и аромата на чужд мъж.

За пръв път мимоходом се замислих за това — за миризмата на чуждия мъж, за чуждия мъж и по-конкретно за Пилето и за чуждите мъже изобщо.