За пръв път ден след погребението на Антон и двадесет и две години след деня на първата ни среща.
Интересно. Не може да се каже, че през тези години не ми се е случвало да прегръщам мъже по различни поводи — за да ги поздравя, за да им честитя нещо или дори за да се пошегувам, но никога и през ума ми не беше минавало нищо подобно.
Значи излизаше, че въпреки всичко съм била много вярна на Антон?
По дяволите!
Вярно, знаех, че никога не му бях изневерявала формално, физически с други мъже.
Но мислено го бях правила стотици пъти.
Както в най-ранната си младост. Измислях си всичко от начало до край до най-малката подробност. И по цели дни или по-точно по цели нощи се наслаждавах на поредната фантазия.
Но в същото време нямах желание за физическа близост с никого.
Въпреки всичко Антон не забравяше съпружеските си задължения.
И дори си мисля, че се сещаше за тях прекалено често.
В това време приятелската прегръдка с Пилето продължи прекалено дълго.
Отдръпнах се, а в очите му се появи мимолетен въпрос. Но може би просто ми се стори.
Така или иначе, това нямаше никакво значение.
Юрий Лвович Птица по принцип не беше герой на моя роман.
— Е, здрасти!
— Здравей.
— На погребението не ти… предложих компанията си.
— Правилно. Сега ще си поговорим на спокойствие.
— Само двамата ли?
— А ти не искаш ли?
— Напротив. Но в такъв случай нека да отидем на друго място. По-уютно или нещо такова… Разбираш ли ме?
— В твоя кабинет ли искаш да идем?
— Може. Но там също…
— Стъкло и кожа сред бели стени, така ли?
— Не. Стъклото, кожата, червеното кресло и червените квадрати са само тук. На върха. Надолу всеки посочваше желанията си и, тъй да се каже, в съответствие с тях… Мисля, че при мен е уютно и дори малко тясно. Искаш ли да идем там и да видиш…
— Друг път. Сега искам да идем на друго място, където можем да си поговорим откровено…
— Не между тези стени.
— Разбира се. Ами, ако се разпоредя да махнат всички „бръмбари“?
— „Слушалки“. Те ги наричат „слушалки“.
— Няма значение. Ще им наредя да махнат „слушалките“.
— Ще ги махнат, разбира се. А пък през нощта или докато те няма, ще сложат други.
— Ами, ако Антон беше наредил да го направят?
— Той нямаше да нареди.
— Добре, да вървим на друго място.
Другото място се оказа близо до мавзолея. Избрахме го, след като повървяхме пеша по тясната, задръстена с хора и коли улица „Никитска“.
Охраната от трима еднакви момчета старателно ни следваше на известно разстояние, изпълнявайки точно указанията.
Когато напусках офиса, отново си спомних нужната фраза и я произнесох толкова естествено, сякаш всеки ден издавах заповеди.
„В режим за външно наблюдение“ — казах. Небрежно, в движение, както го правеше Антон.
Птицата потръпна и се огледа изумено.
В този поглед и в мимолетната му уплаха дори се мярна леко подозрение.
Какво пък, ако Антон Василиевич наистина бе решил да командва от онзи свят охраната си, избирайки за проводник мен, нека я командва.
Аз нямах нищо против.
Нали в крайна сметка в момента неговите юнаци пазеха моя живот.
Нека ги командва.
До входа на кафенето, чиито големи витрини бяха направени така, че всеки от улицата да вижда всеки вътре, охраната изостана и органично се разтвори в тълпата от хора.
Къде ли можехме да се денем в този аквариум?
Всъщност ние нямахме намерение да се дяваме никъде, а си избрахме маса до прозореца.
Сякаш седяхме на улицата, а суетната тълпа се носеше покрай нас и по чудо не ни удряше с лакти, колене, чанти и куфарчета.
Тук готвеха изумително добре, макар да сервираха непретенциозно.
Настъпи моментът да си поговорим откровено за сериозни неща.
Но преди всичко аз се поинтересувах:
— А защо смяташ, че Антон не би се разделил с играчките си от сорта на подслушване, следене и други шпионски щуротии?
— Точно защото това бяха любимите му, а напоследък и единствените му играчки. Бизнесът ни е доста зле и мисля, че ти общо взето знаеш за това. Всъщност през последните два-три месеца нямахме работа и цареше пълна тишина. Всички се изпокриха по дупките си, опашките им се разтрепериха и само чакаха краят. И Антон също го чакаше. Разбира се, не този, който се получи в крайна сметка. Но и другият е страшен. И за да не се страхува чак толкова, докато чака, той си играеше на войници. Или по-точно на шпиони. Всъщност той винаги е имал слабост към секретните служби. Нали разбираш: пароли, кодови думи, спътникови телефони вместо мобилни. Куп охрана… Вътрешно наблюдение, външно наблюдение, наблюдение на наблюдаващите.