— От дете е обичал шпионските филми.
— Ясно. И не е само той. Момчетата пораснаха, появи се възможност и започнаха да си играят истински на шпиони. Но до известно време всичко беше в границите на нормалното. А когато започнаха да ни обсаждат отвсякъде, играта се превърна в мания. Всъщност допускам, че той наистина се е страхувал за живота си. Понеже се появиха страшно много недоброжелатели. За разлика от доброжелателите, от които не остана нито един. Имам предвид застъпниците ни на високо равнище. Знаеш ли, дълго си мислех за причините за нашия крах. И накрая реших, че най-голямата грешка на Антон се състоеше точно в това, че във всяка игра той правеше най-големият и единственият залог пред високопоставените покровители.
— Не само той.
— Така е. Но той абсолютизира тази технология. Работеше без предпазни мрежи, както казват цирковите артисти. И освен това не използваше възможностите само за добро. В никакъв случай. Хвърляше основните сили във война.
— Той наричаше това „да си другаруваш срещу“ някого.
— Умен човек. Затова, когато редиците на покровителите оредяха, а след това изобщо изчезнаха, Антон Василиевич се озова до продъненото корито, а зад него остана само добрата бабичка. Извинявай, разбира се, че не става дума за теб, казах го образно. Оказа се, че зад него има цял легион с копия и пики. И, както се досещаш, с крайно неприятелски намерения.
— В такъв случай може би шпионските му страсти изобщо не са се разиграли на маниакалнодепресивна почва?
— Естествено. Макар че имаше и такъв синдром.
— Без съмнение. И въпреки това ти смяташ ли… че той наистина загина случайно?
— Абсолютно съм сигурен. Нали бях един от първите, които отиде там, и дори може да се каже, че полицейското разследване се извърши пред очите ми. И всичко беше сериозно, съвсем професионално. Не го направи майка Русия. А ти наистина ли се съмняваш?
— Не. Но, кой знае защо, следователите от прокуратурата отново искат да ме видят.
— Това са формалности. Там останаха разни негови неща, в смисъл имущество. Разни дреболии. Но по закон те са длъжни да ти предадат като на единствена наследница всичко до последния цент. Или гулден.
— Да, сигурно е така. И аз си помислих същото.
— Извинявай, че те питам, но кой си е помислил друго?
— Всъщност никой. Вашият главен охранител нещо ми се дуе.
— Гена ли? Глупак. Все още се надява, че ще запази позициите си, щата си, парите си.
— Интересно как?
— Ами, да речем, като те наплаши. Първо ще ти внуши, че смъртта на Антон не е била случайна или поне ще породи съмнения в душата ти. А на следващия етап ще стане дума за твоята сигурност.
— Изключено.
— Защо? Виждам, че вече си се замислила за това.
— Независимо дали съм се замислила или не, няма смисъл да ме плаши. Всъщност точно за това исках да си поговорим. И така, решението ми е взето. Според мен то е единственото възможно, но дори и да не е, едва ли ще го променя.
— Какво е това решение?
— Просто като истината. Да върна всичко. На всички. Всеки кредитор трябва да е удовлетворен, ако не напълно, то максимално. За целта ще продам всичко, което е останало, без да се пазаря и да чакам по-добри времена. Това е! Разбираш ли ме? Недвижимото имущество, колите, техниката, заводите, вестниците, параходите, лицензите, технологиите, запазените марки. Ако се наложи, и къщата. Онази, в която живея в момента. Колата, която карам. И между другото, онзи легион от кредитори и врагове, както ги нарече ти, би трябвало да знае това. Или по-точно да вярват в това. Наистина съм готова да дам всичко, включително и собствените си дрънкулки. Дори да продам дрехите си на търг, за да покрия дълговете на Антон. Ако парите не стигнат — извинете! Няма да изляза на улицата.
Пък дори и да изляза, няма да спечеля кой знае колко. Старичка съм за този занаят. Всичко останало е изцяло на тяхно разпореждане. Това е моето решение. Какво ще кажеш?
— Ще кажа: браво. Това е единственото правилно решение. Единственото.
— Слава богу! Намерих съмишленик. В такъв случай, я ми кажи…