— Дали дебитът ще съвпадне с кредита ли?
— И ако не е съвпадне, горе-долу каква ще е разликата?
— Ще съвпадне и дори ще имаш известна печалба. Вярно, съвсем мизерна. Поне ще можеш да не пипаш къщата и колата, да не говорим за дрехите и дрънкулките. Останалото ще отнеме време. Това, което, между другото, фатално не достигаше на Антон. Но ако ти наистина смяташ да заявиш позицията си ей така, директно, както пред мен сега, мисля, че хората ще почакат. Освен това твоята персона не предизвиква негативни настроения у никого. В смисъл, че като те държеше настрани от бизнеса, Антон Василиевич, без да иска, ти направи услуга. Неоценима. Никой не те е намразил, както мразеха него. И дори точно обратното. Предишните ни партньори — онези, които те помнят още от времето, когато беше в бизнеса, ти съчувстват. Общо взето, независимо дали ти е приятно или не, в очите на общественото мнение ти си жертва. Което означава, че си от едната страна на барикадата заедно с онези, които Антон засегна по един или друг начин. Ти си заедно с легиона. Което означава, че ще проявят разбиране. И ще чакат. На този етап не виждам друг проблем.
Пълното добродушно лице на Птицата излъчваше увереност и спокойствие.
Светлите му, малко оцъклени очи, обрамчени с гъсти руси мигли, ме гледаха нежно, с одобрение и с предишната братска любов.
Изглежда той наистина се радваше на това, което чу и от сърцето му падна тежък камък.
И от висотата на полета си подхвръкналото Пиле наистина не виждаше далеч по-сериозните неразрешими проблеми, които току-що се очертаха в небесата.
Докато гледах света с неговите спокойни, малко насмешливи очи, аз също не виждах никакво облаче.
Наоколо се стелеше прозрачна безкрайна синева.
А на хоризонта дори затрептя лъч надежда.
Слаб, но все пак видим.
— Знаеш ли какво? — казах, всъщност без да храня кой знае каква надежда. — Ами мините? Онези, африканските… Спомняш ли си?
В течение на секунда той искрено се опитваше да разбере за какво става дума.
След това схвана смисъла на въпроса и ме погледна със съжаление. И дори с известно разочарование.
Сякаш в началото тази стара жена му се бе сторила съвсем нормална, вменяема и дори прагматична.
И изведнъж — на ти сега.
Ама, че работа.
Той мълчеше, но аз нямах нужда от думите му.
Дори така беше по-добре, защото имах шанс да се реабилитирам бързо, докато съмненията не бяха разрушили сериозно вярата му.
В мен.
— Не зная защо изведнъж се сетих за тях. Вярно, доколкото си спомням, това беше последният ми проект. И после се появи онова, заради което нишката се прекъсна. Разбираш ли?
— Разбирам… — Пилето въздъхна с облекчение.
Говорех убедително.
Да, очевидно беше точно така.
— Разбирам — повтори замислено той. — Само като си помислиш: диамантени находища! Звучи като име на роман. Само че, знаеш ли, отдавна не съм чел нищо такова. Джек Лондон или Майн Рид. Няма значение. Макар че може би има смисъл да се поинтересуваме от лиценза. Толкова години минаха…
— Почти пет.
— Четири. Нали там имаше война, а после като че ли всичко се оправи. Значи има някакво правителство. И може би то дори е демократично…
Той беше готов да продължи разсъжденията си.
Но за мен безполезността на този опит вече беше очевидна.
И нямаше смисъл да си губя времето с напразни разсъждения.
Нямаше абсолютно никакъв смисъл.
1980
Отначало се радвах на квартирата като малко дете.
И точно както малките деца правят торти от пясък „на ужким“, се опитах да разкрася мизерното пространство.
Именно „на ужким“, защото нямах реална възможност да променя каквото и да било.
Най-вече защото нямах пари.
Нито копейка, с която да разполагам лично.
Всичко, което ми изпращаше майка ми, моментално, още на гишето на Централна поща, изчезваше в джоба на дънките на Антон.
Да не говорим за онова, което понякога успяваше да спечели сам.
Веднъж месечно получавах три рубли „за лекарства“ — ставаше дума за специфичните ми женски нужди.
Тези пари ми стигаха и за два от най-евтините чорапогащници от Тушинската трикотажна фабрика, която щях да помня до края на живота си.
Другите редки нови попълнения, като например френските рамки за очила срещу петдесет рубли, дънките, обувките и дори бельото, се появяваха при мен изключително и само по волята на Антон в съответствие с неговото настроение и с представите му за това какво трябва да нося и как да изглеждам.