Выбрать главу

Аз изпаднах в истерия. Възрастните дотичаха, изгониха момчетата, а полуживото кученце се скри, виейки, в храстите.

И всичко свърши благополучно.

Но беше много по-трудно да спасиш хора, изпаднали в такава ситуация. А освен това те вероятно страдаха много по-силно, защото страдаха морално. И, разбира се, не можеха да се скрият в храстите. Защото повечето от тях бяха забележими личности.

Затова го приемаха, усмихваха се, преструваха се… и го мразеха.

А той е осъзнавал, че е обречен, и мисля, че не се е лишавал от удоволствието от време на време да дърпа канапчетата.

А тези канапчета съществуваха…

Впрочем, никой не знаеше със сигурност за това. И сега вече никога нямаше да го разбере.

А моето щастие се състоеше в това, което преди време се превърна в моя постоянна мъка — преди четири години Антон окончателно ме отстрани от бизнеса.

Който преди това беше общ.

Той можеше да стигне и по-далеч — да ме изхвърли от къщата, да ми вземе колата, скъпоценностите и дрехите.

Да ме остави на улицата край оградата на някоя от нашите къщи точно толкова бедна и безправна, каквато ме прибра навремето преди повече от двадесет години.

Но кой знае защо не го направи.

Може би просто не успя, преди да се омотае във въжетата на парашута си.

Но така или иначе, сега подлостта на Антон се превърна в моя индулгенция.

Разбира се, наложи ми се унизително да се кълна, да си посипвам главата с пепел, да моля за прошка и да обещавам…

И отново да се кълна.

Мъдрото Пиле направи всичко възможно, за да ме избави от многократното повторение на всевъзможните упражнения.

Той изчака „общото мнение“ да се оформи що-годе ясно и свика пресконференция.

В овалната зала на нашия „мавзолей“ се събраха около стотина журналисти.

Пред масата, зад която трябваше да седна, се бе строила цяла батарея камери, а на пода под тях бяха насядали фотографите.

Навремето, когато бизнесът ни с Антон беше общ…

Повтарям се.

Но наистина съм принудена да се повторя, защото твърде много събития са свързани с „онова време, когато…“, пък и всичко, което последва, всъщност произтичаше от него.

И тъй, по времето, когато… освен задругите си задължения отговарях и за промоциите, познавах много от пишещите господа лично и лично ги хранех със собствената си ръка.

Това ставаше по следния начин.

На чаша кафе, а по-често по време на обяд в някой приличен ресторант, в частен разговор — опази боже, никакви интервюта! — аз ненатрапчиво излагах нашето виждане за един или друг проблем. Това по принцип беше достатъчно и материалът, който разкриваше проблема в нужния за нас ракурс, скоро се появяваше на страниците на авторитетното издание (с писарушките от жълтата преса работеше пресслужбата, а аз „обядвах“ единствено и само със златните пера).

После отново се срещах с автора, който заедно с менюто, от което да си избере десерта, получаваше тесен фирмен плик с известна сума парично възнаграждение. Понякога, ако познанството ни беше старо, процесът се изчерпваше само с една среща. Казано с други думи, поръчката се даваше заедно с хонорара.

С хората от телевизията нещата стояха още по-просто. Ако темата не беше забранена в самия канал, продуцентът или шефът на предаването без излишни церемонии обявяваше сумата и моментално я получаваше, след което репортажът се появяваше в ефира.

И във вестниците, в телевизиите имахме още по свои хора, предимно от тамошния елит, които фактически бяха на щат в компанията. И просто ги издържахме — откривахме им кредитни карти в банките си, плащахме скъпите им покупки, като жилища и коли, и ги вземахме на почивка с нас.

Казано накратко, другарувахме си.

Сега също виждах в залата няколко познати лица или по-точно, тилове, докато оглеждах публиката от малкото кабинетче на партера, скрито от любопитни погледи зад огледална стена, но не хранех излишни надежди.

От времето на „обедите“ беше изтекла много вода и повечето от старите ми познати неведнъж и дваж бяха сменили господарите си. Времената бяха такива.

И кой ги знаеше с кого обядваха сега?

Но, колкото и да е странно, се чувствах уверено.

И дори някакъв отдавна забравен кураж неизвестно откъде си прокрадна в душата ми.

Тя потрепна. Разбира се, беше възбудена. Но нямаше съмнение, че тази възбуда е радостна.