— Време е — казах на Пилето и на главния охранител, който със завидно упорство ме следваше по петите ми и изобщо извършваше всички необходими ритуали, сякаш не забелязваше подмяната.
Младият чевръст амбициозен прессекретар — последната придобивка на Антон, хукна в тръст надолу да обяви появата ми.
Вървях бавно.
По принцип високите остри токове на „траурните“ ми обувки не ми позволяваха да ходя бързо. И това беше правилно.
След като помислих малко, облякох костюма, с който бях на погребението.
Липсваше само шапката с воалетката, но това вече наистина щеше да е прекалено.
И то твърде.
А така всичко си беше comme il faut, както казват французите.
Простичко, с достойнство, с намек за траур, но без очевидни признаци за него.
Залата ме посрещна с глуха напрегната тишина.
Неудържимото любопитство осезаемо се кълбеше във въздуха.
— Добър ден, дами и господа. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте…
Това беше най-подходящият момент да направя пауза и да огледам залата.
Максимално дълга пауза, както учеше Джулия — великата актриса и мъжествената жена от породата на победителките.
Замлъкнах и се вторачих пред себе си, без да крия, че ги гледам в упор.
Настанен на първия ред, Пилето започна да проявява признаци на безпокойство.
Напразно.
Сега щях да заговоря и — бог ми е свидетел, че те щяха да погълнат с възторг всичко, което сметнех за необходимо да кажа.
„Ще го лапнат“ — би казал Антон.
Но аз никога не съм одобрявала жаргона.
1980
Часът удари и подходящият случай се появи.
Но преди това мина доста време. Достатъчно, за да се изпари възторгът ми.
Антон наистина започна да идва по-често вкъщи, а след това изобщо престана да си подава носа навън.
Само че причината за това изобщо не се коренеше във факта, че в сърцето на годеника ми изведнъж се бе пробудила любов или поне привързаност. Това би било смешна и глупава фантазия, защото Антон по принцип не беше домошар.
Всичко беше стократно по-просто и по-прозрачно — той се умори.
Омръзна му да скита из града и да се мотае в мръсните бардаци.
Това — от една страна.
От друга страна, веднъж някакъв милиционер спрял Антон на улицата. Разбира се, всичко се разминало, защото в минути на опасност красноречието на Тоша беше най-сигурното му оръжие. Тогава той отново се измъкнал, но страхът, който дремеше в душата му, се пробудил и се разкрещял. Той замлъкваше само в мръсните кьошета на чуждото жилище и Антон, който не можеше да понася душевния дискомфорт, предпочете кьошетата.
Трето, настъпи октомври.
Меката топлина на късната слънчева есен отстъпи мястото си на сивия студ.
Заваля. Дъждът беше ситен, студен и безкраен.
Градът подгизна.
Тротоарите се покриха с кални локви, в уютните градинки фучеше студен вятър, късаше премръзналите листа и застилаше с тях алеите и пейките, на които изобщо не ти се щеше да поседнеш.
В малките кръчми стана студено, унило и много мръсно. Там срещу двайсет копейки автоматът пускаше порция мътна кисела бира — точно половин литър в какъвто и да било съд. Халбите бяха дефицит и ги дебнеха, докато чакаха поредният пияница да утоли донякъде неутолимата си по принцип жажда. Всъщност в оборот бяха други съдове — стъклени буркани и найлонови торбички от мляко. Край малките тезгяси отракани търговки със златни зъби или мрачни мъже с мръсни престилки от плат разваляха на по двадесет копейки всякакви пари — от смачкани рубли до лепкави мазни жълти монети. И продаваха легално солени гевречета или ядки за бирата, а нелегално капваха по малко водка в съдинката.
Всъщност по принцип водката си я носеха сами.
Пренебрегваха напълно ядките и гевречетата, тъй като бяха скъпи и нямаха нужда от тях.
През лятото в пивниците беше тясно, шумно и поносимо мръсно, но общо взето весело, макар непрекъснато да ставаха сбивания, леки спречквания или най-обикновени устни изяснявания на отношенията.
Но сега дори автоматите се бяха променили до неузнаваемост.
Пияниците, които влизаха отвън, влачеха със себе си лепкава кал, тя се разтичаше по пода, смесваше се с разлятата бира и полепваше във вид на мръсни пръски по стените. Хората видимо намаляха. И беше студено почти колкото навън.
И накрая, четвърто — Антоша изведнъж осъзна, че шумните и понякога случайни компании изобщо не са противопоказни на нашата квартира. Ако се съдеше по някои признаци, съседите ни също нямаха нищо против да се повеселят от сърце и душа. И се отнасяха снизходително към чуждите слабости.