И се започна.
Компаниите, които се събираха у нас, бяха много разнообразни и в същото време еднакви.
Разликата беше във възрастта, половата принадлежност, темперамента, бившия статус, остатъчното ниво на културата и възпитанието, материалното състояние или пълното му отсъствие. Казано накратко, повечето от тях бяха свързани с миналото.
А общото между тях беше настоящето.
А в него цареше непрестанно потъване към дъното, към лепкавото тресавище на онзи безлик, безполов, лишен от възраст, душа и разум социум, наречен измет на обществото.
Очевидно авторът на това определение е бил наблюдателен човек. Изпадналите до крайна степен хора наистина приличаха на биологична маса и по този признак напомняха за отпадъците по градските сметища, пресовани в гъста, лепкава и зловонна субстанция.
Но аз осъзнах това положение много по-късно, когато се сдобих с възможност да погледна отстрани собственото си минало, обитавано от бледите призраци на градските сметища. И то да го погледна отдалече.
А тогава в празната ни и до този момент тиха квартира започнаха да идват хора.
Често това бяха стари приятели на Антон, с които се познаваше вече от две години — точно колкото бе прекарал любимият ми в столицата в съзерцание и очакване на белия кон, червеното килимче и разтворените насреща му Спасовски врати.
Понякога някое същество се появяваше в жилището ни случайно, миг след като Атон го е срещнал в близкия магазин за спиртни напитки, наречен „Трите стъпала“, естествено, защото до вратата му водеха три протрити стъпала.
Съществата пиеха, ядяха, понякога се караха и се биеха и трошаха мебелите и съдовете.
Понякога се съвкупляваха на нашия продънен диван, от който тук-там опасно стърчаха пружини, готови всеки миг да разпорят мръсната тапицерия, да пронижат писналите им до крайна степен през тези дългите години човешки тела с тяхното вечно мърдане, което не позволяваше на стария диван да потъне в покой, благополучно да се разпадне и да умре.
В такива моменти страстно желаех и дори — ах, каква грешница бях! — молех бога това най-сетне да се случи, пружините да изскочат навън и да се забият в потните тела, които се бяха отдали на животински забавления върху моята постеля.
Нека поне диванът ги спре, след като Антон не искаше да го направи, а аз не смеех.
Но диванът търпеше.
И аз също търпях.
Когато пиянските гуляи ставаха съвсем дивашки, се криех и се завирах в камарата мръсни и миришещи лошо дрехи, струпани в антрето.
Защото много добре знаех, че в такива моменти е опасно да се мяркам пред очите на Антон. Всъщност въпреки това той ме забелязваше и аз винаги ходех със синини и подутини по лицето и по тялото.
Но все пак всичко си има край.
Настъпи денят или по-скоро вечерта, когато чашата на търпението ми преля.
Невижданият буен дори според тогавашните ни мерки пиянски гуляй продължаваше вече четвърто денонощие.
Отначало купонът беше много весел, с танци и песни под акомпанимента на китара. Любимият ми дрънчеше настървено по струните и дори аз пригласях нещо за звънкия лед на „Чистите езера“.
Следващият етап премина към тъпа и безпричинна ярост. Биха се до кръв, жестоко и безумно. Съседите ни, които уж бяха свикнали с шума, не издържаха на оглушителните псувни, глухите удари и трясъка на трошащите се мебели, започнаха да чукат по стените и заплашиха, че ще извикат милиция. Всъщност кланицата стихна не защото някой се изплаши от милицията. По това време разсъдъкът им едва ли реагираше адекватно на онова, което се случваше.
Просто се измориха.
Компанията видимо оредя, а пребитите пияници се разпълзяха по домовете си да ближат раните си.
Аз почти се успокоих, след като този път успях благополучно да изчакам края на събитията в ъгъла си.
Сега предстоеше последното ми изпитание — мъчително оправяне на Тоша в състояние на безпаметство. В такива моменти той ме желаеше. Странно, но преди да потъне в небитието, абсолютно обезсиленият Антон изпитваше потребност от плътска любов — от дълъг и груб секс, без каквито и да било емоции.
Но дори и след това не можеше да заспи.
Душата му или онази субстанция, която я сменяше, упорито не искаше да се отдаде на съня. Сякаш се страхуваше, че този път няма да успее да се събуди.