Изведнъж всичко изчезна.
Наоколо се възцари тъма — студена и влажна тъма. Това не беше безпаметство, не — потокът на въздуха зад прозореца ни ме подхвана и ме понесе нанякъде, галейки нежно разгорещеното ми тяло.
Този полет беше странен, но приятен и най-вече спокоен.
Но отчаян женски вик раздра тишината.
— Какво правиш?! Недей!!! — крещеше жената.
Но това не бях аз.
Аз мълчах.
Може би защото вече не можех да крещя.
Всичко свърши някак отведнъж — влагата, прохладата, полетът.
Наоколо нямаше нищо.
Цареше пълна тъмнина.
2002
Пресконференцията свърши след два часа и половина.
Публиката като че ли напълно задоволи интереса си.
Разбира се, останаха неизменните — или неизтребимите? — десетина журналисти, които искаха да направят собствени интервюта.
Те не желаеха нищо друго на този свят, освен да притиснат героя на новината до стената, да го погледнат в очите, да го хванат за лакътя или за копчето на сакото, да му зададат въпроса си така, че другите да не чуят и многозначително да си разменят няколко думи с него.
Завардваха жертвата предварително, десетина минути преди да свърши пресконференцията и заемаха места около предполагаемото място, откъдето щеше да мине.
Всъщност стражата също не дремеше и старателно отдалечаваше желаещите да си поговорят на четири очи от тялото на охраняваната персона.
Затова в края на всяко мероприятие винаги настъпваше известна бъркотия, леко блъскане, щуране и изобщо — суматоха.
Същото се случи и с мен, макар че главният охранител направо риеше земята с копита, за да докаже професионалната си пригодност. Орлите от инкубатора му действаха с всички сили с лакти. Широките им гърбове самоотвержено се сливаха в жива стена.
Напразно.
Неизтребимата десетка ловко ме пресрещна на изхода и получи онова, което искаше — поддържа ме за ръкава на жакета ми, повъртя копчето ми, погледна ме отблизо в лицето и зададе премълчаните си въпроси.
Общо взето, всичко стана както се полага, включително и вечната суматоха накрая.
Както и любопитният разговор, който потъна в тази суматоха.
Всъщност това дори не беше разговор, а кратка размяна на реплики и визитни картички.
Незабелязана от никого, като ми се стори.
Но сгреших.
Екипът, който подготвяше мероприятието, остана доволен и с чувство за изпълнен дълг се разположи свойски около кръглата маса в кабинета ми.
В действителност аз исках просто да кажа благодаря. Но процесът като че ли от само себе си тръгна по отъпканата преди време от самата мен пътека.
И започна „разбор на положението“.
— Какво пък, според мен, всичко мина добре. — Пилето говореше авторитетно и без емоции. — Въпросите, които искахме да чуем, прозвучаха. И обратното. Като че ли нямаше нежелани въпроси.
— Поработихме с хората! — Бойкият прессекретар буквално грееше от самодоволство.
— С тези хора можеш да работиш колкото си щеш, но те са като вълка, който винаги гледа към гората — парира го назидателно Пилето.
— Надценяваш ги, Юра. Вълкът е благородно животно.
— Което означава, че колкото и да ги храниш…
— … пак ще те ухапят.
— Е, днес не те ухапаха.
— Имаше един въпрос… — Момичето от пресслужбата замлъкна смутено и ме погледна, сякаш ме питаше дали може да продължи. Знаех кой въпрос имаше предвид. Пилето не се досети веднага…
— Кой зададе въпроса?
— Онази… Не запомних името й, ярката блондинка…
Тя беше права — блондинката наистина беше ярка.
И сексапилна в стил Мерилин Монро. Със същата къса и грижливо сресана прическа и с пухкави устни. Естествено, алени.
Дори говореше по същия начин, поемайки си чувствено въздух.
— Обичахте ли го? — попита тихо „Мерилин“ и се наведе напред толкова умело, че набъбналите й под блузката гърди полегнаха върху рамото на възрастния чичко от „Правда“.
Чичкото нервно се размърда.
Залата затаи дъх.
Но напразно.
Това беше добър въпрос, може би най-добрият от всички, които бяха прозвучали днес.
Или поне беше лесно да му се отговори.
Аз не излъгах и дори не си изкривих душата.
— Обичах го. Както никой друг в живота си…
Публиката въздъхна със съчувствие.
Аз сведох очи, погледнах криволиците, които дращех от скука върху един празен лист и си помислих: „Вие не уточнихте за кой период става дума. За сегашния или за миналото? При всички случаи въпросът беше зададен в минало време. И това беше правилно. Сега за него винаги щяха да говорят само така — в минало време. Слава богу!“