И всеки изтълкува това по свой начин.
Пилето го прие като упрек.
— Е, извинявай. Нищо не съм казал, само си помислих…
Прессекретарят реши, че това се отнася за него.
— Объркахме ли нещо? Имате ли забележки?
Беше време да възстановя душевното им равновесие.
— Не. Просто се замислих…
— За диамантите ли? — реагира моментално Пилето.
Значи не можеше да има никакво равновесие.
Този проклет договор определено засягаше с нещо Пилето.
Завъртях глава още по-енергично.
— Не, разбира се. Защо непрекъснато споменаваш този договор?
— Аз ли го споменавам? Добре, значи го споменавам аз. Между другото, я ми кажи кой беше онзи тип, който те затисна на изхода?
— Престани, Юрий Лвович! Защо да ме е затиснал? И защо това да е между другото?
— Добре де, не е между другото. Но той определено те затисна. И ти шушнеше нещо на ухото…
— Типовете бяха около десетина, не забеляза ли? Това беше един журналист. Искаше интервю за проблемите на компанията или, по-точно, за причините, които са създали проблемите. Попита как си ги представям.
— Откъде е? — поинтересува се живо Пилето.
— Да, от кое издание е? — Безименният не искаше да допуска никого на територията си. Независимо от категорията.
— От някаква издателска група от новосъздадените. В момента те се плодят като гъби след дъжд. Не помня. Всъщност той ми даде визитната си картичка.
Започнах да ровя делово в чантата си, но визитната картичка като че ли напук беше изчезнала.
Просто не можеше да бъде другояче.
По принцип.
Тъй като в момента вдъхновено лъжех.
Човекът, който се обърна към мен с неочакван въпрос, наистина беше сред кръвожадната глутница журналисти, които ме хванаха на изхода.
Само че той не беше журналист. И не искаше интервю.
Изобщо.
1980
Това приличаше на сън.
Странен, макар че не беше страшен.
Не беше от кошмарите, които ме измъчваха, когато внезапно заспивах през безкрайните нощи, в които Тоша изчезваше в неизвестна посока.
Но този сън не беше приятен и не предвещаваше щастливо събуждане.
В него всичко беше размесено и то неуловимо. Приличаше на реалност, в която нещо по необясним начин се бе сменило и не изглеждаше така, както би трябвало да бъде.
Но не беше ясно какво.
В тази странна реалност от време на време уж се събуждах, отварях очи и виждах просторна стая с бели стени и бели прозорци, през които понякога струеше светлина, а понякога прозорците изчезваха и светлината струеше някъде отгоре, но си беше все така бяла, спокойна, ярка и заслепяваща.
Светът изглеждаше странно.
Пелената от бяла светлина образуваше тънка прозрачна бариера между мен и околните предмети.
Понякога зад нея се появяваха човешки фигури.
Понякога ми се струваше, че виждам Антон, но не изпитвах нито радост, нито душевен трепет от това. А само слабо любопитство.
Това той ли е? И ако е той, как се е озовал тук?
В бялото пространство нямаше място за такива като него. И това беше още едно познание, дадено ми неизвестно от кого.
Опитвах се да проникна с поглед през преградата и да се убедя, че очите не ме лъжат.
Понякога почти успявах. Невидимата бариера изчезваше, аз впивах поглед в онова, което ми се струваше, че е Антон, и виждах, че това е той. Но в същото време не беше той, само че страшно приличаше на него.
Или все пак беше той, но променен толкова много, че бе престанал да прилича на себе си, като в същото време бе запазил външността на предишния Антон.
Правех още едно усилие и опит да реша главоблъсканицата.
Но не успявах. Не ми беше съдено.
Бялата светлина помръкваше.
И край.
После вероятно се е спускал мрак, но това вече не го помнех. И разбирах, че съм пребивавала в мрака едва в мига на следващото си събуждане, когато в гъстата пелена се очертаваха белите стени. И бялата светлина.
Опитвах се да осмисля случващото се и осъзнавах, че това е сън, само че изобщо не можех да разбера откъде зная това.
Просто усещах, че нещата не стоят така, както са наяве.
Нещо не беше както трябва.
Но какво?
Да се събуждаш насред съня си е изумително и не много приятно чувство.
Но загадъчните събуждания ставаха все по-чести и постепенно започнах да разбирам защо заедно с тях идва и усещането за нереалност.