Защото се събуждаше съзнанието ми, но не и тялото ми.
Изобщо не усещах тялото си. И решавах, че съм умряла.
Странно, но тази мисъл не предизвикваше в душата ми нито паника, нито страх, нито болка.
Напротив, точно тя най-неочаквано подвеждаше всичките под общ знаменател — да, умряла съм, защото не усещах гърлото си и бях изгубила способността си да се движа и да се премествам в пространството, но виждах и възприемах околния свят.
Той ми изглеждаше странен, но това беше естествено, тъй като този свят беше друг.
Всичко бе много просто.
Оставаше само да чакам как ще се развият събитията в този свят.
Времето минаваше, аз чаках и се събуждах все по-често, свиквайки с бялото пространство наоколо.
И веднъж си помислих, че може би не бива да чакам никакви събития. Защото винаги щеше да бъде така.
И за моя изненада отново оставах спокойна.
Щом ще е така винаги, нека да е винаги така.
Не можех да кажа, че в новото си състояние се чувствах добре, но то не беше тягостно.
Чувствах се никак.
И това определение затвърди мисълта ми, че земното ми съществуване е приключило.
Че всичко внезапно е свършило. Толкова неочаквано, че се изплаших.
И, между другото, това беше първата силна, ярка почти като в предишния ми живот емоция от момента, когато започнаха странните пробуждания.
Когато се събудих за пореден път, чух глас.
Всъщност аз се събудих точно от този глас.
— Погледни ме! Чуваш ли? Отвори очи и ме погледни!
Гласът беше властен и дори груб, но не и зъл.
Определено говореше мъж.
Възрази му друг глас — също мъжки, но много по-мек и тих, така че аз почти не разбрах думите.
Но все пак ги схванах.
— Не, Георгий Нодарович… Ще я подържим още три дни…
— И какво ще стане след това?! Ще я закопаем ли? Според вас, аз напразно ли се гърчих шест часа и половина? За тоя, дето духа, ли направих всичко? Не, гълъбче, ти ще оживееш, а ако не оживееш, аз няма да чакам три дни. Ще те пратя на майната ти още сега! Със собствените си ръце!
— Георгий Нодарович…
— Върви по дяволите!
Гласът гърмеше съвсем близо.
Но по-важното бе, че за пръв път, откакто мъглата се разсея, усетих тялото си.
И болката.
И нечие рязко докосване — разтърсваха ме за раменете.
Разтърсваха ме енергично.
Болката се засили.
Но заедно с нея в съзнанието ми като изображение на фотографска лента се избистри и започна все по-ясно да пулсира мисълта, че съм жива.
Но вместо радост, това ми навя страх.
Отдавна бях дошла на себе си и можех да отворя очи, но от ужас стисках клепачите си все по-силно.
И само сълзите ми — ето и още едно неочаквано явление! — избиваха навън и се стичаха горещи по лицето ми. О, забравено усещане!
— Георгий Нодарович, за бога! Наистина ли… — Тихият глас се извиси в крясък.
Престанаха да ме разтърсват.
Но горещото дихание продължаваше да се разнася до мен, а предишният глас сякаш размени ролята си с другия и каза едва чуто.
Почти шепнешком:
— Тя плаче. Погледни, Слава, тя плаче…
Най-после се реших да отворя очи.
Видях над себе си чуждо лице.
Непознато.
Смугло, обрамчено със спретната тъмна прошарена брада. С гърбав нос и кръгло чело.
Очите му напрегнато търсеха погледа ми. Те бяха тъмни кафяви очи под гъсти повдигнати вежди.
Странно. Сега наоколо ставаха много странности и затова повтарям толкова често тази дума.
Но сигурно ще я повторя още много пъти.
Странно, но се оказа, че макар току-що да съм се измъкнала от небитието, мога веднага да фиксирам особеностите на чуждото лице. Дори бях в състояние тутакси да ги оценя, сякаш току-що се бях изхлузила от тълпата, където по навик и компетентно бях разглеждала непознатите.
И дългите дни, прекарани в бялото пространство, не бяха съществували.
А може би наистина не беше имало нищо? И това беше само сън?
— Ей! — обърна се грубо и в същото време мило към мен брадатият. — Ей, жива ли си? Виждаш ли ме?
— Виждам… — Оказа се, че устните не ми се подчиняват. Едва изговорих думата, но все пак я произнесох и чух гласа си. И брадатият също го чу.
— Слънчице мое, радост моя! — каза той, без изобщо да се променя. — Скъпо мое момиче. Ти си живо.