Той ме гледаше така, сякаш пред него стоеше най-близкият му човек на света — нежно и с умиление.
— Георгий Нодарович… — Сега другият глас звучеше тихо, а онзи, към когото се обърна, изведнъж избухна:
— Георгий Нодарович, Георгий Нодарович! Стига си повтарял? Върви! Извикай оня луд Ромео…
Тъй и не успях да видя другия човек, но ясно дочух забързаните му стъпки, звука от отварянето на вратата и веднага след това някакъв неясен шум.
Шумът се приближаваше и сега разбирах, че това бяха стъпките на още един човек, който бързаше и дори тичаше.
Онзи, когото нарекоха Георгий Нодарович, тихо каза:
— Ето… — и отстъпи, освобождавайки мястото на някого.
Над мен се надвеси друг човек.
В първия момент ми се стори, че това е Антон.
Но само в първия.
Безучастното бяло пространство отново се опита да ме вземе във властта си, защото този човек беше оттам, от просъницата ми, иззад бариерата.
Приличаше на Антон като негов близнак, но беше съвсем различен.
Всъщност сега, след като брадатият ме разтърси, аз се оказах много по-издръжлива и намерих сили да огледам „близнака“.
Вгледах се жадно в чуждото и в същото време познато лице и се опитах най-сетне да разкрия тайнствената метаморфоза. Да открия едва доловимите разлики точно както в известната главоблъсканица.
И ги открих.
За разлика от Антон, този беше грижливо подстриган, но най-вече той беше очевидно по-млад. Беше направо момченце.
С открито светло лице, без мрачни бръчки, без дълбоки резки покрай устата, без сивкав нездрав оттенък на кожата и без неизменната четина.
И очите му.
Очите му бяха кафяви, с жълти искрици, абсолютно същите като на Антон, но гледаха различно — открито и възторжено.
В тях липсваше познатата злобна насмешка, пренебрежението, премесено с малко жалост, нямаше го презрението, насочено към целия свят. Нямаше яростта, която леко проблясваше в дълбините им, но всеки миг беше готова да избухне, да изгори и да изпепели всеки, който за зла участ се изпречи на пътя им.
Вече събирах сили да попитам кой е този човек, кой е този двойник на Антон…
Но той ме изпревари. Най-неочаквано падна на колене, допря устни до ухото ми и зашепна разгорещено и страстно, давейки се с думите си, сякаш се боеше, че няма да успее да ми каже нещо изключително важно.
— Направила си го сама. Разбираш ли, казах, че си го направила сама… Разбра ли? Чуваш ли, моля те, кажи, че си то направила сама… Моля те, моля те, умолявам те…
Той плачеше.
Широките му рамене се тресяха от риданията.
Чуждите сълзи капеха върху лицето ми.
Моите пресъхнаха. И вече не ми се плачеше.
Макар че точно сега се съвзех окончателно и си спомних всичко.
Влажния вятър, влагата навън, женския крясък, разкъсващ нощната тишина…
Вече нямах никакви съмнения и нямаше никакви двойници.
Това беше Антон.
1991–1997
Трябва да отбележа, че Антон се върна доста бързо към свободния гуляйджийски живот, веднага след като в живота ни се появиха първият успех в бизнеса и първите пари.
Но в началото това беше едва ли не задължително условие за принадлежност към клана на новите хора. Тогава все още само строители и творци на бъдещия живот.
Бъдещите господари.
Беше задължителната съставна част от образа на начинаещия капиталист.
Те започваха на празно поле и дори нещо по-лошо — драпаха от дълбоката яма на безпросветното невежество.
Още не се бяха „отъркали в Европата“ и не бяха огледали както трябва и отблизо истинските потомствени акули. Не бяха опознали как се веселят в безкрайните океански простори и с какво тешат свирепите си души.
И затова се обръщаха назад.
Спомняха си миналото, още повече, че паметта им беше прясна, пък и пресата, която бе обзета от разобличителна треска, не пестеше подробностите от „сладкия живот“ на предшествениците им.
Държавна вила зад зелената ограда, пътен милиционер, който козирува след колата, препускаща по Рубльовско-Успенското шосе. Сауна с басейн, много уиски и голи женски тела.
Това бяха пределът на мечтите и символите на успеха.
Схемата на тайните радости на сваления партиен елит.
И те се веселяха, умножавайки зрънце по зрънце собствените си символи.
С ранните часовник „Ролекс“, костюми „Версаче“, черния гланц на „Мерцедес 600“ вместо черния гланц на „ГАЗ-31“. Но със същите специални номера. А най-предпочитаното нещо на тях беше магическото „МОС“.