Ужасът на ситуацията се състоеше в това, че когато изпаднеше в състояние на запой, той се опитваше да се разправи с тях също така свирепо и безогледно, както с мен.
Естествено, тези хора не можеха просто да бъдат изхвърлени през прозореца.
Пък и сега Антон едва ли би изпитал удовлетворение от толкова кратка и бърза разправа. В трескавия му мозък се раждаха жестоки планове. А най-страшното бе, че все още имаше възможност да ги осъществи.
Тази възможност беше напълно реална и подкрепена от високото професионално майсторство на хората, за които със сигурност знаех, че в течение на дълги години педантично бе подбирал, примамвал и опитомявал постепенно.
Казано накратко, точно по времето, когато Антон стремително се сриваше в пропастта, опитвайки се или да се хване за митичната сламка, или в предсмъртната си ярост да повлече със себе си в преизподнята своите последователи, се проля кръв.
Няколко блестящи кариери станаха на пух и прах.
Разнесе се ураган от оглушителни скандали. Бяха изгубени огромни пари, да не говорим за похабените нерви.
Слава богу, по това време аз вече се бях оттеглила напълно от бизнеса.
Или, по-точно, бях отблъсната, за да не кажа нещо повече.
Но това не е важно.
Съвестта ми е чиста.
И това е най-важното.
1980
— Хайде да се махаме оттук, Слава! Не искам да гледам как този нещастен Ромео окончателно ще се превърне в локва от сълзи.
Невидимият Слава безропотно се подчини.
Отново се разнесоха стъпки и шум от затваряща се врата.
И настъпи тишина.
Риданията на Антон стихнаха.
После се разнесе глас, който беше променен, но напълно разпознаваем:
— Чуваш ли ме? — Въпросът беше напоен с предпазлива нежност.
В него дори се долавяше известна уплаха и отчетливо звучеше несигурност, сякаш Антон бе обзет от съмнения дали това съм аз.
Или някоя, която страшно много прилича на мен, но в същото време не прилича.
Казано накратко, това беше познатата главоблъсканица, в която трябваше да откриеш разликите между две картинки. Но на пръв поглед картинките бяха еднакви. Само че беше абсолютно сигурно, че разлики имаше.
И трябваше да гадаеш.
По всичко личеше, че сега трябваше да гадае Антон.
Беше дошъл неговият ред.
— Чувам те — отвърнах и за да разсея окончателно съмненията му добавих: — Можеш да не се съмняваш…
„… че това съм аз“ — не успях да довърша.
Защото Антон не ми позволи да довърша.
Той си имаше свой вариант.
И по всичко личеше, че аз сериозно се лъжех, смятайки, че Тоша е обзет от съмненията, които бушуваха в мен.
Но това изобщо не беше така.
Той имаше други въпроси. И друг проблем, който между другото в никакъв случай не го измъчваше по-малко.
— … че помниш всичко ли? Не се съмнявам. Но само си помисли дали ще се почувстваш по-добре, ако ме вкарат в затвора? Няма да се почувстваш, нали? Разсъждавай трезво. Ти си разумно момиче!
Мили боже, „момиче“!
Вече дори не можех да си спомня кога Антон ме беше наричал „момиче“.
И дали изобщо ме бе наричал така?
Не, определено ме беше наричал — един-два пъти. През най-първите дни от познанството ни.
Но после — нито веднъж.
И ето, че сега отново ме нарече „момиче“! И то разумно.
Ах, колко нежност има в нашата бедност, както казваше навремето покойната ми баба.
И в този миг за пръв път, откакто бях изплувала от безмълвното бяло пространство, осъзнах неочакваната истина и то толкова ясно, че чак се втрещих.
От днес нататък „аз“ изобщо не бях „аз“.
И в това нямаше никаква мистика.
Никакви психиатри, моля ви! Разсъдъкът ми си е абсолютно наред.
При внимателен прочит идиотската на пръв поглед сентенция беше ясна като две и две — четири: сегашната „аз“ изобщо не беше онова, което бе предишната „аз“.
Тя беше диаметрално различна.
И в това беше целият смисъл.
Антон напразно не се усъмни в това, че съм истинска, както ми се стори, че направи в началото.
Съвсем напразно.
Той не че беше безразличен на сегашната ми „аз“. Не. Дори май че беше интересен. Като обект, който заслужава внимание, но не много съсредоточено, защото за мен този обект беше като прозрачен съд.