С всички видими и обясними дефекти, слабости и страхове. С болното му самолюбие, с хипертрофираните му амбиции, с патологичния му мързел и със свирепия му егоизъм.
И други, меко казано, слабости, които след като опознаеш, можеш да постъпиш двояко.
Или да избягаш, или, още по-добре, да го изгониш. И, между другото, в момента бях сигурна, че вече няма да ми се случи нищо без близостта на Тоша.
Пък и всъщност какво по-лошо би могло да ми се случи от онова, което стана?
Наистина на някои персони предимно от женски пол им е необходимо най-жестокото разтърсване, например като падане от втория етаж, та мозъкът им да заработи както трябва.
Вторият вариант се състоеше в това да остана с Антон или по-точно да го оставя край себе си.
Може би изключително и само за да получа реванш. А може би имах други съображения в полза на този вариант.
Но до един момент „съобразяваше“ подсъзнанието ми. Аз открих аргументите си много по-късно, а на този етап взех решението интуитивно.
Избрах втория вариант, но това изобщо не означаваше, че отношението ми към Антон остана същото.
И най-после заговорих, прекъсвайки проточилата се пауза:
— Не. Няма да се почувствам по-добре. Успокой се, няма да кажа нищо.
— О-о-о… — Той сякаш изпусна пара. И сякаш силите му го напуснаха. Тоша седна бавно на пода до леглото. И от очите му отново потекоха сълзи. — Не можеш да си представиш… Просто не можеш да си представиш какво преживях през това време!
Е, естествено, аз нямаше как да си представя и най-вече нямаше кога. Защото висях на тънката нишка на случайността между двата свята.
И наистина не си представях.
Не ми беше до това.
Но Антон изобщо не беше глупав човек и очевидно мислите му течаха в същата посока.
Той се опита да поправи грешката си и продължи уж завършената вече фраза:
— Докато не стана ясно дали ще оживееш или не…
Разбира се, че беше точно така, защото, ако оживеех, значи щях да проговоря. И случайно да разкажа нещо съвсем различно от онова, което искаше Антон. Казано с други думи, да разкажа истината.
Тогава…
Той сякаш четеше мислите ми или по-скоро осъзнаваше, че не беше много убедителен в трогателната си тирада.
Но не се предаде и продължи още по-напористо:
— Зная, че сега ти е трудно да повярваш в това. На твое място аз за нищо на света не бих повярвал. На кого да повярвам?! На човека, който се е опитал да ме убие? И почти ме е убил. За нищо на света нямаше да повярвам! И ти… Можеш да не се съмняваш, че зная за какво си мислиш в момента. Мислиш си: този се гърчи така, защото се страхува. А след това, когато кажа онова, което иска, ще започне отново. Пак ще има пиянства, побоища, оскърбления… Така ли е? Нали си мислиш точно това? Не!!! Повярвай ми. Трудно е, но ми повярвай. През тези дни… Как да ти обясня каква ставаше с мен? Няма такива думи. Само че, знаеш ли, сега съм съвсем друг. Дори не можеш да си представиш колко се промених. Разбираш ли, аз вече не мога да живея без теб. Нито минута, нито ден. Толкова ужасно и страшно стана всичко, но се оказа, че за да го разбера, трябваше почти да те загубя… А може би е трябвало да стане точно така? Или пък съдбата подложи на изпитание издръжливостта ни…
Той говори дълго.
А най-изненадващото за мен бе това, че говори красиво, логично и образно. Никога, дори и през най-първите ни дни Антон не бе изричал нищо подобно.
Което означаваше, че все пак имаше известна истина в думите му, че се е променил.
Но вероятно тези промени не бяха в резултат на моята смърт или „почти смърт“, както се изрази елегантно Антон.
В никакъв случай.
В основата им лежеше страхът за собствената му скъпоценна кожа.
Ужасът пред възможните последствия от идиотската му постъпка, за да не кажа престъпление.
Това беше причината.
Колкото до красивото стройно говорене, естествено, Антон не го беше усвоил изведнъж в резултат на уплаха.
И преди това знаех, че беше роден и израсъл в прилично семейство. И вероятно не беше възпитан зле. В училище бил отличник и красавец, по който девойките вехнели. Беше чел умни книги. Беше размишлявал за вечното и, разбира се, бе мечтал за вселенско признание или поне за слава на родна земя точно както милиони други провинциалисти в покоя на унилите прашни градчета, пръснати из цялата страна.
Само че всичко това бе потънало в дивата омраза към града, който не бе пожелал да разстеле червената пътечка пред него, към гражданите, които не бяха обърнали внимание на появата на завоевателя, и към мен — случайно попадналата му под ръка влюбена и по тази причина послушна и безмълвна глупачка.