А освен това и към пиянската си забрава, към мръснишките кавги, към тъпото дърдорене на безнадеждните хаймани, с които се бе заобиколил, за да компенсира горчивината от поражението си и да изпита познатото чувство за лидерство.
Вероятно сега наистина бе настъпил прелом.
Или поне прикованият от страх към болничното ми легло Антон не пиеше и волю-неволю контактуваше с прилични хора, а ако се съдеше по брадатия гръмовержец, те дори бяха доста необикновени.
И той заговори другояче. В него се събуди и оживя миналото, заложено навремето в успешния провинциалист.
— Къде сме в момента? — Вече трябваше да насоча разговора към конструктивно русло.
А освен това наистина ми беше интересно кой беше онзи богоподобен брадат мъж със странно, като че ли грузинско бащино име?
И най-вече какво се беше случило с мен? Кога щях да се съвзема окончателно и щях ли да се съвзема изобщо? Кога щях да мога да стана от леглото? Ако изобщо успеех да го направя…
Всъщност трябваше да започна точно с това.
Но очевидно психиката ми беше устроена така, че на пръв план излезе друго.
И най-важното се появи едва сега.
Антон моментално долови промяната. И като че ли изпита облекчение.
Тонът му се промени, а лиричните му нотки изчезнаха и бяха сменени от странна интонация.
От делови възторг.
Точно така.
— О, ти още не знаеш колко ти… в смисъл, колко ни… провървя. Е… В известен смисъл…
Той разбра, че изтърси нещо много глупаво.
Или, по-точно, истината. Онази, която не биваше да се казва.
Изреченото звучеше прекалено цинично.
Всъщност след известно време аз безусловно се съгласих с него.
Ние наистина бяхме извадили страхотен късмет.
1997
Спомням си момента, когато нашият общ бизнес с Антон изведнъж стана бизнес на Антон с точност до месеца, до датата, до деня от седмицата и до мига от денонощието.
Само че това изобщо не ми прави чест.
Колкото до събитията или, по-точно, до тенденциите, които в един определен момент просто избиха навън, трябва да кажа, че за свой срам ги пропуснах.
Не може да се каже, че не забелязвах абсолютно нищо, плувайки мирно по течението на успешния бизнес и жънейки вече с обичайна леност плодовете на заслужения успех.
В никакъв случай.
Имах смътни тревоги и съвсем конкретни факти, които бях научила от собствени източници.
А освен това разполагах с ясното и проверено от времето познание за това какво представлява Антон Полонски — моят мъж и партньор в течение на седемнадесет години.
Закономерен е въпросът защо съществува толкова дълго един съюз между хора, които са свързани помежду си единствено и само от дълбока взаимна омраза?
Дори нещо повече — от стара, неизтребима и непобедима ненавист.
Или в името на какво?
Разбира се, по различно време на различните етапи от съвместното ни съществуване си бях задавала тези въпроси много пъти и винаги бях намирала отговор.
Неутешителен, но много прост.
Ние бяхме нужни един на друг и само заедно, обединени от старата си омраза, бяхме в състояние да направим онова, което в крайна сметка направихме — успешния, процъфтяващ бизнес.
Може би белтъкът мрази жълтъка, с който е затворен в едно яйце, или и жълтъкът, и белтъкът люто мразят черупката, но така или иначе са обречени на съвместно съществуване.
Иначе просто не може да бъде.
И точка по въпроса.
При нас се създаде горе-долу същата ситуация.
Отначало аз бях необходимо условие за успеха. И дори не самата аз като такава, а стечението на обстоятелствата, които ми подариха участието на външни хора.
Но за тях ще стане дума по-нататък.
След това моята роля престана да бъде най-главната, но продължи да е значима.
Нека я наречем една от главните. И това би било справедливо.
Аз бях персонажът, без който пиесата щеше да се разпадне още след първото действие, защото точно аз генерирах идеите, разигравах ситуациите, разработвах вариантите и всъщност създавах сюжета.
Но трябва да призная, че по това време залог за позитивното развитие станаха качествата на Антон.
Потресаващото му умение да прекрачва хората, а когато е необходимо дори да стъпва по главите им, без да се интересува дали на пътя му стои приятел или враг.