Или пък съвсем непознат човек.
Патологичният му стремеж, но също така и умение да подчинява на себе си всеки, който застава до него, още повече, ако имаше някаква, макар и съвсем малка нужда от него. Да примамва и отхранва, мушвайки незабелязано безмилостната кукичка във вкусното парче.
Аз не можех да върша такива неща, пък и нямах никакво желание да ловя хората с жива стръв, да ги прекършвам и да действам с лакти, юмруци и зъби.
Но не се противопоставях на онова, което вършеше Антон, защото много добре разбирах, че без него е невъзможно постъпателното движение — да пукне дано! — в името на което все още бяхме заедно.
И дори нещо повече — ние се държахме един за друг по-здраво от всякога.
И, естествено, много ни се щеше да се движим напред и нагоре.
Това движение се превърна в потребност, защото пристрастяването към хубавия живот, което то ни осигуряваше, заседна здраво в душите ни.
Почти като кукичката на Антон.
А освен това не можехме да забравим скапаното си минало и то непрекъснато изплуваше в паметта ни. И ни си струваше, че дори и най-малкото спиране и най-малката засечка по пътя веднага ще ни катурнат обратно в бездната на мизерията, безсилието и безволието.
На дъното.
Среда нямаше.
И ни си струваше, че не може да има.
Но така или иначе, и двамата — аз и Антон, — отчаяно се вкопчвахме в стълбата, която непрекъснато води нагоре като ескалаторите в метрото.
А освен това бяхме един до друг, защото живеехме с увереността, че само така, вкопчени неразривно, ще успеем да преодолеем изкачването.
Но времето минаваше.
Постепенно осъзнахме истината, че няма незаменими хора, а има само заменими.
Стана ясно, че функциите, които партньорът изпълняваше успешно, можеха да се изпълняват и от други хора.
Беше достатъчно просто да ги наемеш. Разбира се, като им дадеш добри пари.
И, дявол знае, но това прозрение ни осени, защото настъпиха други времена и се появиха такива хора.
Или пък маратонското изкачване беше приключило. И заедно с мускулите се бяхме сдобили и с мозък.
Започнахме да дишаме по друг начин и погледнахме света с други очи. Нещата и отношенията вече ни изглеждаха другояче.
Онова, което преди се криеше в мъглата на лъжливите представи и глупавите предразсъдъци, стана очевидно.
И като че ли точно в този момент започна отброяването на новото време.
Дългият възпалителен процес в нашия общ и за двама ни организъм стремително полетя към трагичната развръзка — гангрена, последвана от неизбежното отрязване на части от цялото.
Кой подлежи пръв на ампутация? Това беше въпросът.
Но така или иначе, снежната топка се търкулна от върха на планината.
Например Антон предложи, а аз без колебание се съгласих да разделим на две равни части общото състояние, по-голямата част от което беше скрито на сигурно място в тайните финансови лабиринти на „Суис банк корпорейшън“.
Безспорно, предлогът беше благороден. Класическият принцип на руското предприемачество, известен още от времето на цар Грах, изобщо не беше изгубил актуалност в наши дни. А той, както е известно, е препоръчвал да не държиш всички яйца в една кошница.
Всъщност ние говорехме точно за това помежду си, както и на малцината хора, които бяха посветени в тънкостите на нашите финансови операции.
„Броените хора“ искрено подкрепяха предвидливото ни решение.
Но дълбоко в душите си ние знаехме, че всичко това нямаше нищо общо с ничии яйца в ничия кошница.
Предвидливостта ни се състоеше в това, че всеки тайно се подготвяше за ампутацията с ясното съзнание, че другият върши същото.
На свой ред аз взех на въоръжение тезата „Преторианската армия от охрана се превръща в конвой“, формулирана от някакъв латиноамерикански диктатор, и предложих да разделим охраната.
Всъщност принципът беше същият както за яйцата в една и съща кошница.
Колкото до ножовете в гърба, забити от собствените гвардейци, предполагам, че латиноамериканските диктатори са били наясно по въпроса.
Антон не се съгласи веднага.
Замисли се.
Понеже играта беше прекалено очевидна.
Но аз го довърших с един цитат на Макиавели, когото Тоша боготвореше.
— Разделяй и владей — казах.