— Мислиш, че те ще доносничат един за друг, така ли?
— Естествено.
— Това е логично.
Решението беше взето и аз моментално започнах да го претворявам в живота.
Но мисля, че Антон изобщо не се прекърши, защото възприе този довод.
Макиавели с неговата несъкрушима мъдрост за придворното коварство нямаше нищо общо с това.
Играта бе започнала.
Тя беше опасна. И всъщност беше на живот и смърт.
И до един момент Антон спазваше негласните й правила.
Само толкова.
1980–1982
Антон беше прав.
Ние наистина бяхме извадили късмет. Но не осъзнахме веднага какъв беше той.
Линейката първо ме закарала в института за бърза помощ „Склифовски“ и там не проявили кой знае какъв оптимизъм. Защото травмите, причинени от падането, били твърде сериозни.
Счупване на гръбначния стълб и то толкова лошо — всъщност можеше ли да има добро счупване на гръбначния стълб? — че единият бял дроб и бъбрек бяха засегнати. Неизбежният вътрешен кръвоизлив фактически не ми оставял шанс да оживея.
Но точно тук се появил приказният късмет.
Точно в този момент в травматологията на института се намирал професор Надебаидзе. Светило от световна величина, както се казва в такива случаи. Създател на нова школа и ръководител на институт, чиято слава гърмеше.
Той изправяше на крака хора, чиято присъда бе подписана в безброй медицински институти. И тази присъда беше възможно най-строга — пълна и абсолютна неподвижност до края на живота.
Спортисти и балетисти, пилоти на автомобили и алпинисти, каскадьори и десантници, получили страшни травми, напускаха клиниката на професора и се връщаха към професионалната си дейност.
Вярвайки в чудото, при него водеха безнадеждно болни от целия свят.
И той вършеше чудеса.
Вече била късна вечер, нощта се спускала и освен дежурните, всички лекари отдавна били напуснали отделенията си.
Да не говорим за професора от световна величина.
Но предишната вечер шефът на травматологията на институт „Склифосовски“ помолил професор Надебаидзе да го консултира за един болен със сложна диагноза. И разбира се, Надебаидзе не отказал на колегата си.
Но дошъл, когато имал възможност.
А тази възможност се появила след две операции, които извършил същия ден. Защото, за да сътвори всяко от чудесата си, по принцип му трябвали около пет часа.
Казано накратко, Георгий Нодарович Надебаидзе прекрачил прага на прочутия институт заедно с мен.
Той просто го прекрачил, а мен ме внесли на носилка.
Тъй и не разбрах кой, кога и по какъв повод бе съобщил на светилото, което провеждало консултация, че в приемната предава богу дух едно момиче, скочило от втория етаж.
И жалко, защото този човек всъщност би станал мой спасител номер едно.
Спасител номер две моментално поискал да види болната.
Съдбата ми била решена от самото провидение. Излиза, че е станало точно така.
Впрочем, имаше един въпрос, който и днес ми беше неприятен. Това беше труден и болезнен въпрос.
Антон твърдеше, че знае отговора му.
А аз до ден-днешен се надявам, че той съдеше за него, както се казва, от собствената си камбанария. А в действителност нещата стояха съвсем различно.
Ще ми се да вярвам, че е така.
Но изобщо не ми се говори на тази тема.
Ала щом съм започнала да си спомням и да препрочитам миналото си като роман, не бива да прелиствам неотгърнати страници.
Щом ще чета, значи ще чета наред. За всичко, без да скривам нищо.
И това — също.
Ето и въпросът, който ме измъчва до ден-днешен.
Дали доктор Надебаидзе би хукнал към приемната, претъпкана както винаги до краен предел с пострадали от катастрофи, с осакатени в побоища, с изгорени и с други страдащи, да спасява живота на една непозната жена, която е решила доброволно да се прости с битието, ако преди много години не се е случила една трагедия?
Историята на тази трагедия ми разказа Антон, веднага щом останахме насаме.
Първо плака и говори витиевато за любовта. А след това премина към прагматични теми и заговори за късмета, който при това бил двоен.
И всъщност той се състоеше точно в онази стара трагедия, която бе разцепила живота на доктор Надебаидзе.
Както става в такива случаи, на две — преди и след това.
Тъй като беше човек с много силен дух, той бе успял да преодолее тази пропаст в собствената си съдба. Но не докрай. Просто бе изградил мостове.