Ставане по тъмно, в осем — визитация с професора, в девет — първата операция.
И то в нормалните дни.
В извънредни ситуации оставали край операционната маса и през нощта, а по празниците — когато се наложи.
Поверили изцяло малката Лаля на грижите на баба й — майката на Виргиния Николаевна, която за целта пристигнала от Тбилиси.
Времето минавало, Лаля пораснала, бабата остаряла, а потъналите в работата си родители сякаш не забелязвали това.
По-късно, когато трагедията се случила, доктор Надебаидзе обвинявал за всичко себе си, но дълбоко в душата си не можел да прости на жена си, че не е забелязана промените у дъщеря им.
Тъй като бил възпитан според кавказките традиции, той бил твърдо убеден, че при всички случаи домът лежи на плещите на жената. Което означавало, че ако се случи нещо такова, първата виновница е тя.
Но понеже бил умен човек и усвоил напълно нормите на съвременното общество, той разбирал, че Вива по принцип не би могла да се посвети на дома си.
Освен всичко, и на дома си.
Разбирал го.
Но въпреки това чувството му говорело друго.
Това било двойствено, разкъсващо душата чувство, съчетаващо страховития плам на обвинителя и осъзнаването на собствената му неправота.
А най-трудното било, че Вива се досещала за всичко.
Затова отношенията им били тежки и понякога мъчителни и за двамата. Георгий седмици наред ходел мрачен, бил избухлив, а гневът му почти винаги незаслужено се стоварвал върху жена му.
След това настъпвал период на разкаяние, той страдал, осъзнавайки собствената си несправедливост, и се опитвал да заглади вината си с нежност и щедрост.
Настъпвал мир, но почти никога не настъпвал покой. Вива знаела, че всяка смътна асоциация и всеки мимолетен спомен може да предизвика буря. Георгий пък знаел, че тя знае и се измъчвал от това, чувствайки се като безсърдечен тиранин. И вътрешните им преживявания рано или късно избивали навън.
Те се въртели в омагьосан кръг.
Спасявали се и живеели единствено с работата си.
Всъщност аз научих това много по-късно.
А сега, връщайки се към третия паралел, който може би бе направил професорът, когато зърнал за пръв път осакатеното ми тяло, трябва да кажа, че тази мисъл е била най-необяснимата, най-интуитивната и най-дълбоко вкоренената в подсъзнанието му.
Всичко се смесило: непрекъснатото чувство за вина пред жена му, постоянните разговори, докато Лаля била жива, че приликата й с нейния баща е сигурен залог за бъдещото й щастие. Рикоширащата смътна тайна мисъл, че може би щеше да е по-добре, ако тя приличаше на майка си…
И аз, която в първия миг съм му заприличала на точно копие на Вива като млада, от което той просто се вцепенил и вледенил.
А освен това бях паднала от прозореца, но все още или пък този път бях жива.
Всичко се преплело.
Антон твърдеше, че именно това преплитане като лъжовно видение, като призрак на загиналата му дъщеря е подмамило професора да поиска да ме види, веднага щом чул за момичето, което умира в приемната.
И този призрак, макар и само в първия момент, го е накарал да действа.
Когато най-неочаквано за всички се разпоредил веднага да подготвят операционната, тялото ми не подлежало на пренасяне.
Той събрал посред нощ операционния си екип.
И чак до съмнало в течение на шест часа и половина се борил за живота ми като крачка по крачка и стъпка по стъпка го отвоювал от вечната си съперница — смъртта.
Така си мислеше Антон.
Но ще се повторя, че на мен не ми се вярваше.
Пък и в крайна сметка какво значение имаше какво е ръководело лекаря през първите минути на нашето едностранно запознанство и по-късно, когато почти цяла година ме изправяше на крака в прочутата си клиника, учейки ме отново на всичко — да дишам, да се движа, да живея?
Може би Антон беше прав, защото околните в един глас твърдяха, че професорът се грижи за мен като за дъщеря.
Има си хас!
През годината, която прекарах на болничното легло, Антон живееше в дома на Надебаидзе.
Като зет. „Разписаха“ ни в болничната стая и трябва да отбележа, че за това настоя Антон. Той напълно се бе вживял в ролята си, а освен това осъзнаваше, че докторът и Вива ще оценят този жест по достойнство.
И те го оцениха. Грижеха се за Антон почти по същия начин, по който се грижеха и за мен.
Трябва да припомня, че през онези далечни години на имперския живот нещата изобщо не се решаваха от способностите, от таланта и дори от парите на човека.