1986–1996
Когато се обръщам назад, ясно виждам, разбирам и се изненадвам колко неправдоподобно се подреди съдбата също като в някаква коледна приказка.
Всъщност хората, които съчиняват приказките, по принцип почерпват сюжетите си от живота, като лекичко ги обгръщат с воала на вълшебството, разкрасяват ги с коледни играчки и с тайнствено проблясващи гирлянди.
Като освен това подхождат избирателно към изходния материал във вид на реални житейски истории, отхвърляйки всичко, което би могло да наруши вечните приказни закони.
Несбъднатите мечти. Злото, останало без наказание. Доброто, което е претърпяло поражение.
Но в живота историите, които по всички признаци биха могли да се превърнат в приказки, имат обратна страна. И чудесата винаги намират обяснение.
Ние изцяло дължахме чудото на нашето превъплъщение от скитници в авторитетна млада двойка на ненадейното покровителство на семейство Надебаидзе.
Безспорно, това беше приказен сюжет.
Но той си имаше и обратна, съвсем житейска страна, която аз успях да осъзная много по-късно.
И двамата се втурнаха да уреждат живота ни отчаяно и с необяснима готовност, за да се спасят от собствената си мъка. За да се опитат да изплуват от блатото на безпросветната си скръб, на взаимните терзания и горчивите упреци, които без малко не ги бяха удавили.
В този смисъл за тях ние бяхме нещо като шамандура.
А освен това самоотвержената им грижа за чуждите заблудени деца напълно се вместваше във формата на древната максима: в най-трудния си час намери някого, на когото му е още по-трудно, и му помогни.
Впрочем, на обратната страна на нашата приказна история имаше и далеч по-тъмни и мрачни кътчета.
И те със сигурност не биха намерили място в нито една приказка, иначе тя щеше да е много тъжна. Дори трагична. И жестока.
Слава богу, нещата не се разкриха веднага и затова благодеянията на семейство Надебаидзе още дълго ни осеняваха. Най-малко в течение на десетина години, докато ние не се окопитихме и не стъпихме окончателно на краката си.
Пък и нямаше никакво съмнение, че се окопитихме благодарение на професора и на жена му.
През 1986 година точно те, а не някой друг представиха Антон на директора на един голям оръжеен завод. Той лекуваше в клиниката травмите си, които бе получил по време на катастрофа. Отначало ставаше дума за място в юридическия отдел на завода и Антон, естествено, го получи.
Но нещата стигнаха много по-далеч.
В държавата настъпиха нови времена. Всемогъщата навремето „отбранителна промишленост“, за която хазната на родината беше нещо като персонален бюджет, а понятието собствен бюджет се отъждествяваше със златния резерв на държавата, преживяваше тежки времена.
Общо взето, изходите бяха два.
Безволно и безропотно да се носиш по течението, което те влачи не някъде другаде, а към дъното. Към пропастта.
Или да потиснеш гордостта си и да търсиш нови форми на съществуване, които може би не са чак толкова престижни и почтени, но гарантират оцеляването ти.
Оказа се, че директорът — класически „червен барон“, го биваше не само да препуска в боядисана баровски „Волга“ с подсилен двигател. Той не се изплаши и когато стана дума за много по-сериозно препускане.
А Антон веднага застана до него.
Още докато караше последния курс в института, той практикуваше с пълна пара, създавайки „пакета от уставни документи“ за първите кооперативи, за индивидуалните частни предприятия и за други дребни неща, които никнеха като гъби след дъжд.
Клиентите на Антон се увеличиха. И бизнесът му потече като река.
Нощем той вече не се блъскаше да пише документи. А с трениран жест вадеше от чантата си типовия пакет. Но умело баламосваше клиентите, обяснявайки им колко уникална и сложна е тяхната ситуация. Наричаше този процес „разиграване на бунаците за пари“ и го извършваше виртуозно.
Но в същото време старателно се вглеждаше в „бунаците“ и най-съсредоточено наблюдаваше продавачите на „тенекии“ — евтини азиатски компютри, които по това време бяха в оборот.
Не зная в чия глава — в неговата, или в „баронската тиква“ на директора — се роди неочакваната идея да произвеждат „тенекии“ в Русия.
Разбира се, Антон твърдеше, че се е родила в неговата.
Само че Тоша винаги имаше проблеми с оригиналните идеи, затова мисля, че нещата са стояли другояче.