Выбрать главу

Антон, чието завистливо око отдавна броеше кинтите на търговците на „тенекии“, предложи на директора да завъртят една далавера под шапката на завода, като се възползват от данъчните и другите държавни облекчения на издъхващата отбранителна промишленост. И да направят кооператив, който да снабдява гладния руски пазар с нискокачествени „тенекии“.

А директорът по стар навик мислеше мащабно и освен това много добре познаваше възможностите на гигантското си производство.

Затова мисля, че идеята е осенила него.

Но така или иначе, тя се роди тъкмо навреме. И много на място.

След една година цялата руска преса тръбеше за „успешното навлизане в новата икономика на гиганта на социалистическата индустрия“, превъзнасяйки качеството и ниските цени на първите руски персонални компютри.

След пет години „гигантът на социалистическото производство“ плавно и не по-малко успешно премина от държавна в наша собственост — моя и на Антон, и положи началото на поредица от „заводите, вестниците и параходите“, с които в близко бъдеще щяхме да се сдобием.

Тогава, през деветдесет и първа година, май че окончателно се окопитихме.

Апартаментът ни в града опустя. Тоша започна „поход към властта“ и ни издейства държавна вила в Илинск.

Това беше една малка двуетажна къща.

Но тя се намираше на Рубльовско-Успенското шосе, зад зелена ограда като на цялото политбюро, под охраната на всемогъщата стража на самия президент и най-вече в близко съседство с високопоставени държавни чиновници, с чието приятелство Антон лека–полека се сдобиваше по онова време.

На много от тях им предстоеше да налапат коварната кукичка на Тоша, но тогава никой не се досещаше за нищо.

Приемаха ни радушно по една проста причина — че в нужния момент Антон умееше да бъде фантастично щедър и предвидлив.

Достатъчно беше някоя пищна леля — съпруга на някой от президентските съратници, мимоходом да спомене, че мъжът й я изненадал, канейки гости на вечеря в дома им, и Антон моментално грабваше телефона. Вечерта гостите на лелята биваха обслужвани от един от най-скъпите ресторанти. А всичко — мезетата, напитките и екипът от сервитьори начело с чевръстия шеф на готвачите, беше поръчано от Тоша.

И тъй нататък…

По това време контактите ни с Надебаидзе видимо намаляха.

Не, ние не се скарахме, дори напротив — при всеки удобен случай Тоша пееше дитирамби за професора и Вива и непрекъснато разказваше на всички и на всеки за ролята, която това семейство бе изиграло в живота ни.

Разбира се, пропускаше подробностите. Споменаваше само сериозната травма, която веднъж съм получила. Всички кой знае защо си мислеха, че става дума за катастрофа. А освен това повечето хора бяха интелигентни или поне искаха да изглеждат такива и не задаваха излишни въпроси.

И въпреки това ние се виждахме все по-рядко.

Като на това отгоре — ама, че проклето ежедневие! — всичко се подреждаше като че ли от само себе си. Всичко ставаше постепенно, лека-полека, незабележимо, но от това ситуацията в никакъв случай не изглеждаше по-малко гадно, отколкото беше в действителност.

На два пъти те ни гостуваха във вилата. Антон организира приема с патос, който, според мен, беше излишен. Имаше грузински оркестър, поканен от някакъв московски ресторант, печено агне, бъчва вино, докарана със самолет право от Кахетия, и други подобни номера, които не им направиха впечатление. А дори и да им бяха направили, то беше тъкмо обратното на онова, към което се стремеше Тоша.

Всъщност сега съм почти убедена, че той се стремеше точно към този ефект.

Да отблъсне Надебаидзе, но така, че никой никога да не може да го упрекне за това.

И успя.

Ние се отчуждихме като роднини, които отдавна са изгубили връзка помежду си, като приятели от миналото, които са се озовали на различни обществени нива или дори от различни страни на барикадата, която се е появила най-неочаквано и безпричинно.

След това пристигна ужасната новина, че Вива отдавна е болна от рак, който не може да бъде опериран.

Дните й бяха преброени.

Антон по навик грабна телефона.

— Спри! На кого искаш да се обадиш?! Наистина ли не разбираш, че за него няма затворени врати в медицината.

— Така ли? Да, май, че е така. Но ако заминат за чужбина? Мисля, че в Щатите се справят с такива заболявания.

Той не беше много убеден.